От дни наред събитията в Афганистан са в центъра на полезрението на световните медии. Столицата Кабул е вече под контрола на талибаните с изключение на международното летище, носещо името на бившия президент Хамид Карзай. Западните държави трескаво евакуират своите граждани, а също така и афганистанци, търсещи убежище от властта на радикалните ислямисти.
В Европа и съседната на България Турция вече се готвят за нова вълна бежанци. В САЩ пък администрацията на Джо Байдън е подложена на сериозни критики по отношение не толкова на решението за изтегляне от Афганистан, колкото за начина, по който то беше приведено в действие. Мнозина направиха паралел с падането на Сайгон (днешен Хо Ши Мин) във Виетнам в далечната 1975 г.
Подобни аналогии са подвеждащи. Най-малкото гражданската война в Афганистан съвсем не е приключила. Напротив, предстои да наблюдаваме нов епизод.
Имат ли опозиция талибаните
Въпреки че вече бившият президент Ашраф Гани напусна страната малко преди да падне Кабул, подразделения от афганистанската армия се укрепиха в провинция Панджшир. Там е и вицепрезидентът Амрула Салех, който на 17 август се обяви за и.д. държавен глава.
Другите командващи опозицията са Ахмад Масуд, син на легендарния предводител на муджахидините от 80-те години и впоследствие противник на талибаните Ахмад Шах Масуд, както и Бисмилях Хан, някогашен началник щаб на афганистанската армия и обявил се за министър на отбраната. В Панджшир са и силите на Абдул-Рашид Достум, политик и военен ръководител от узбекски произход. С обединени усилия опозицията успя да отвоюва от талибаните град Чарикар, недалеч от Кабул.
Разбира се талибаните имат и числено, и териториално, и политическо преимущество пред т.нар. Втора съпротива – препратка към Северния съюз, който се сражаваше с радикалното движение преди западната интервенция през 2001 г.
Салех, Масуд и Достум трудно ще разширят влиянието си. Не трябва да се забравя, че те в голяма степен разчитат на малцинствени групи – етническите таджики (Масуд) и узбеки (Достум), докато талибаните са преиумуществено пущуни, както и мнозинството афганистанци.
Oпозицията обаче има шанс да остане фактор. На първо място шокът от падането на Кабул работи в нейна полза.
Но опозицията има шанс да остане фактор. На първо място шокът от падането на Кабул работи в нейна полза. Нищо чудно при бъдеща офанзива на талибаните срещу Панджшир, САЩ и техните съюзници да окажат подкрепа по въздух на милициите от съпротивата с цел да компенсират негативния ефект от разпада на прозападната власт.
На второ място районът е планински и труднодостъпен. Той е бил база на антисъветската съпротива, а също така и на Северния съюз. И най-накрая частите от афганистанската армия, останали предани на Салех, са достатъчно боеспособни и добре екипирани, за да се опълчат на талибаните.
Не трябва да се забравя, че и самите талибани се стремят всячески да спечелят външна подкрепа и признание на тяхното ново правителство. Това включва от една страна жестове и положителни послания към Запада, а също и към регионални играчи като Иран, Русия, Китай, Индия, Турция, като например гаранции за сигурността на посолствата и дипломатическия персонал.
Каква ще е американската роля
От друга страна установяването на новата власт минава през сделки с политици и групи от противниковия лагер. Това е видно по места, където през годините талибаните кооптираха местни военни ръководители и лидери, недоволни от централната власт. Светкавичният крах на Ашраф Гани се дължеше в немалка мяра на огромното недоволство спрямо корупцията по висшите етажи, а също и рационалния избор да се присъединиш към по-силния, в случая – талибаните. Това означава, че поне по-прагматичните елементи сред новите властимащи в Кабул ще се стремят към договорки с опозиционни елементи и включването им в новото управление.
Такъв именно е смисълът на амнистията, която талибаните обявиха по отношение на всички служители на предишния режим. С други думи, успоредно със сраженията и битките, които предстоят, ще наблюдаваме и политически разговори и пазарлъци. Просто местата са разменени: талибаните са властта, а техните опоненти – въоръжената съпротива.
Продължаващата нестабилност в Афганистан предполага, че САЩ няма да са в състояние да прекратят изцяло ангажиментите си.
Продължаващата нестабилност в Афганистан предполага, че САЩ няма да са в състояние да прекратят изцяло ангажиментите си – цел, която преследваха цели три администрации (Обама, Тръмп и сега Байдън). Не е изключен, с всички уговорки, иракски сценарий. След шумнообявеното изтегляне от Ирак в края на 2011 г. на Обама се наложи да прати военни сили обратно две и половина години по-късно, за да се противопостави на Ислямска държава.
Контекстът в Афганистан, разбира се, е различен, но поне докато съществува съпротивата на терен ще действат американски военни и разузнавачи. Заплахата от надигането на нова радикална терористична групировка, която за разлика от талибаните има глобални амбиции, е реална. Затова и Америка няма как да прекрати присъствието си в Афганистан и в Централна Азия по-общо.
Но ролята на САЩ е коренно различна в сравнение с последните 20 години. От основен гарант и арбитър на местните политически процеси в Афганистан, Вашингтон към днешна дата е един от многото международни играчи с интереси в страната. Много по-сериозно е бремето върху Пакистан, основния външен поддръжник на талибаните, върху Русия и бивши съветски републики като Узбекистан или Таджикистан, Иран, а дори и Индия и Китай. Постамериканският регионален ред в региона е вече факт.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
