Да играят честно – това пожела Меглена Кунева в битността си на образователен министър на учениците, които се явиха на матура по български език и литература в сряда. За осигуряването на честността на изпита се грижеха и безбройни камери, които следяха учениците дори в тоалетните, устройства, засичащи електроника и какви ли не технологични чудеса. Учениците и учителите, които присъстваха като квестори, бяха третирани като престъпници по дефиниция – все в името на честността. „Пожеланието“ на Кунева беше всъщност предупреждение, че „Големият брат“ следи всекиго.
А всъщност Меглена Кунева би трябвало да изисква честност от най-високите етажи на собственото си ведомство (започвайки от себе си). Като министър на образованието тя много добре знае, че всяка година верните отговори на изпитните задачи изтичат. И че изтичат от хора, смущаващо близки до съставителите на задачите.
Очаквано, така стана и тази година, както стана ясно от журналистическото разследвания на БНТ и Нова телевизия. Верните отговори бяха продадени на екипа под прикритие с точност до препинателните знаци. „Еделвайсът/защитено растение“ присъства по абсолютно същия начин и в есемеса, получен от журналистите, и в отговорите, предоставени от Министерството на образованието (МОН). Което не попречи Меглена Кунева да заяви, цитирана от „24 часа“: „До 10:30 на 18 май никъде не са се появявали отговорите по български език и литература. Можем да се поздравим с честно проведен зрелостен изпит“.
Та, ако ще се следим, кой би трябвало да бъде следен, в такъв случай? На експертите, които разработват матурите обаче се гледа като на еделвайси (защитени растения, един вид), а го отнасят онези, които са на най-ниското равнище в системата. Според зам.-министъра Диян Стаматов ученик ще да е изнесъл правилните отговори, няма как да е някой от МОН. Прокуратурата също излезе с изявление, че не е установила да са замесени служители от министерството, но липсва яснота как точно е установила липсата на замесеност.
Ако само това беше проблемът, той щеше да бъде сравнително лесно решим с ресурсите на самата образователна система, при наличие на граждански натиск. Само че
липсата на честност в българското образование е пронизала всеки негов аспект
Едно от първите неща, на които образователната ни система учи децата, е, че не е важно какво знаеш и колко разбираш – важен е единствено резултатът, който постигаш. Да се харесаш. Оценката. Не е важно и как постигаш този резултат, стига да го постигнеш. Все едно е дали майка ти носи бонбони на учителката или вашите те запишат на частна занималня при същата учителка, която ти преподава в училище, или на частни уроци. Ако имаш избор дали сам да си учиш или да прибегнеш до алтернативен метод, какво ще направиш?
Също толкова отрано учениците в България научават, че не е важно какво и как мислиш, а какво ти се казва, че трябва да мислиш. Нямаш право на собствена преценка на литературни произведения, да не говорим за исторически събития. Така, когато стигнеш до матура, ще знаеш, че в „Гераците“ на Елин Пелин става дума точно за „разрушената хармония“[1], а не за нещо друго.
Българското образование учи и че твоят свят и твоят живот нямат стойност. Има стойност само онова, което е било преди – величието на възрожденския дух и задружността на предмодерния начин на живот. Има стойност юнашката смърт в името на свободата, а не как да си купиш билет за метрото (според резултатите от международното изследване PISA към 2014 г. над 90% от българските ученици на 15-годишна възраст не знаят как да си купят билет за метрото). Има стойност хармонията на традиционния родов селски живот, която е била разрушена от настъпването на Модерността, а не да бъдеш самостоятелна личност. Ценно е да играеш български хора, а не, да кажем, зумба танци. А това, че разбираш от съвременните технологии повече от учителите и родителите си, не означава нищо – дори е вредно. И за здравето, и за душата.
Образователната ни система е и така скроена, че в нея трудно намираш място, ако си различен в каквото и да е отношение. „Правилната мяра“ е да си етническо и православно българче, да живееш в България в семейство с женени майка и баща, които са достатъчно образовани, та да ти помагат с уроците и имат пари да те пращат и на частни уроци, да си в добро здраве, да нямаш физически, умствени или поведенчески проблеми или особености, да не си с различна сексуална ориентация или полова идентичност, да няма нищо необичайно във външния ти вид (ръст, тегло, черти на лицето и т.н.). И учебното съдържание, и начинът на преподаване са скроени тъкмо за такива „правилни“ деца. Спрямо тази тясна мяра в училище все повече преобладават „неправилните“ деца – с един родител, с родители в чужбина, с необразовани родители, от друг етнос, мюсюлмани, с всевъзможни особености.
Образованието ни, колкото абсурдно да звучи, учи, че всъщност и самото училище няма особено значение. Ако родителите ти имат ресурси да ти плащат частни уроци, ще можеш да се класираш за по-добра гимназия, а после и за университет. Ако си ром, дори да имаш късмета да попаднеш в училище, в което да те научат да четеш, вероятността после никой да не те вземе на работа, само защото си ром, е голяма.
Накратко – от детската градина, та до абитуриентския бал, българското образование учи точно как да не си честен. Нито по отношение на знанието, нито по отношение на личното мнение, нито спрямо твоя свят, нито спрямо собствената ти уникалност, нито спрямо самите образователни стандарти. И след като доста успешно те промива отвътре (ако не те е „изплюло“ междувременно, защото си ром, защото си бил в чужбина, защото си с увреждане и т.н.), те следи и с камери като затворник. И – за десерт – ти „пожелава“ да си честен.
Накрая ти остава да броиш от 12 до 1 – като вик на освобождаване от системата. Без все още да осъзнаваш, че освобождаване няма – „Големият брат“ вече те е форматирал и ще продължава да те наблюдава. И че няма да протестираш дори да ти отнемат правото на справедлив процес, защото вече не вярваш в справедливостта. Или избирателното право – защото не си научен, че има смисъл да избираш.
И без родното ни образование да е допуснало да развиеш способността си за критично мислене, та да забележиш най-важното – че всъщност институциите трябва да са прозрачни, а не хората.
[1] Тук и по-нататък примерите, поставени в италик, са от тазгодишната матура по литература.
