Снимка: EPA/NEIL HALL |
Никога досега министър-председателят на Индия Нарендра Моди не е бил толкова търсен международен събеседник, както през последните седмици. От началото на април той проведе видео среща на върха с президента на САЩ Джо Байдън, прие британския министър-председател Борис Джонсън и председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен в Ню Делхи и се срещна с германския канцлер Олаф Шолц и френския президент Еманюел Макрон в Европа. Министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров също се отби в резиденцията на Моди в индийската столица.
Западът води необичайна кампания за спечелване на страната с население от 1,4 милиарда души на своя страна. Както и Русия, която от десетилетия снабдява Индия с оръжие и енергия. Лавров похвали правителството в Ню Делхи за това, че не гледа „едностранчиво“ на конфликта. Макар че Индия призовава за прекратяване на сраженията, тя избягва да назовава агресора поименно.
Фактът, че Западът, от една страна, и Русия, от друга, толкова интензивно се стремят към благоразположението на най-голямата демокрация в света, е може би най-видимият симптом за геополитическия и глобалния икономически прелом, който бележи войната в Украйна: Светът отново се разделя на силови блокове.
Границите между тях са белязани от идеологически различия. Авторитарният колективизъм на великите сили Русия и Китай се противопоставя на ЕС и САЩ, чиято социална система се основава на демокрацията и индивидуалните свободи.
Междувременно цяла поредица от държави, особено в глобалния Юг, които понякога умело лавират между тези силови блокове, понякога се превръщат в играчка на техните интереси. „От няколко години насам се очертава преходът от ориентиран към правилата към ориентиран към силата световен ред. След нападението на Русия над Украйна сега е наложително да се адаптираме към новите рамкови условия възможно най-бързо“, казва пред германския Handelsblatt Вероника Грим, икономист и член на Германския съвет на икономическите експерти.
Новото е, че търговските потоци и другите икономически отношения също се подреждат по тези идеологически линии, като най-драстичният пример са санкциите срещу Русия. Но още преди войната в Украйна търговските ограничения, наложени от САЩ върху високотехнологични продукти от Китай, показаха, че свободният обмен на стоки, услуги и капитали все повече ще свършва на границите на геополитическите сфери на влияние.
Но какво означава от гледна точка на Европа един световен ред, при който свободният икономически обмен е възможен само в рамките на съюзническите блокове? Това личи най-добре от примера за Германия, световният шампион по износ, който както никоя друга държава защитава бизнес модел, основан на свободната търговия в световен мащаб.
Според изчисленията на изследователския институт Prognos 20% от брутната добавена стойност на Германия се генерират от бизнеса с чужди държави. Общо 8,4 милиона работни места зависят от външната търговия.
С какви последици ще трябва да се съобразява Федералната република, ако този модел престане да функционира? И кои сектори ще бъдат особено засегнати?
Prognos е изчислила този сценарий за Handelsblatt и е разделила света на четири блока:
Европа,
Америка,
авторитарните режими на Китай и Русия, заедно с васални държави като Беларус, и Африка,
необвързаните държави от Азия, сред които са Индия, Австралия и Япония.
„Разпределението на държавите само в четири блока е естествено грубо и може да не отговаря на сложните политически реалности в много отделни случаи“, казва Михаел Бьомер, главен икономист в Prognos и инициатор на анализа. „Дали обаче отделни държави в Югоизточна Азия, Южна Америка или Африка ще се преместят от един енергиен блок в друг, е почти без значение за основните икономически твърдения“.
Оказва се, че просперитетът на Германия (а и на България) зависи до голяма степен от свободния обмен на стоки в рамките на Европа (с изключение на Русия и Беларус). 56% от брутната добавена стойност, генерирана от чуждестранния бизнес, идва от трансакции в рамките на Европа. 3,6 милиона работници в Германия дължат работата си на търговията с останалата част на Европа.
А как стои въпросът с България?
Българският износ през 2020 г. e за 31,9 млрд. долара, лек спад с 4,4% спрямо 2019 г. а кумулативно за последните 5 години има ръст от 20%. Световният внос е намалял със 7% за последната година, а кумулативният ръст за последните 5 години е 3%. Това означава, че България продължава да печели позиции на световните пазари, показва анализ на БСК. Така страната ни се изкачва на 58-мо място сред всички износители в света (60-то място през 2019 г. и 64-то за 2018 г.), непосредствено след Нигерия и Литва и преди Оман и Колумбия. В ЕС сме на 21-во място (20-то място за 2019 г.), преди Хърватия, Естония, Латвия, Люксембург, Кипър и Малта.
Най-важният пазар за страната ни е Германия – 16,1% от целия износ, при това – с положителен търговски баланс от 880 млн. долара. Следват Румъния с 9,1%, Италия с 6,9%, Гърция с 6,7%, Турция – 6,4%, Франция – 3,8%, Белгия – 3,5%, Китай – 3,3%, Нидерландия – 2,6%, Полша – 2,5%. Тези 10 партньора са пазар за 60,9% от износа. Най-голям положителен търговски баланс имаме с Германия, Белгия, Гърция, Румъния, Великобритания, Франция, САЩ. Най-голям отрицателен търговски баланс имаме с Русия – 1,700 млрд. долара. (3,146 през 2019 г.) при общ търговски дефицит на България от 3,092 млрд. долара. Измежду значимите партньори над 10% ръст на износа ни за 2020 г. са Белгия – 15%, Китай – 14%, Полша и Северна Македония – по 10%.
Русия е от значение за България почти само като доставчик на суровини, но не и като пазар за продажби, нито като място за инвестиции. След като бъдат намерени заместители на руските суровини, дори пълното прекратяване на всички икономически отношения с Русия няма да доведе до големи сътресения в страната ни.
През последните години руският пазар непрекъснато намалява възможностите за износ на български стоки на него. Антирекордът е поставен през миналата година, когато се оказва, че Русия е поела едва 1,17% от целия български износ за годината, сочат данни на НСИ. Износът ни за цялата Руска федерация за 2021 г. е само 848 млн. лв. при положение, че целият е 68,1 млрд. лв. За САЩ, които се намират 7 пъти по-далеч от България, отколкото е Русия, миналата година сме експортирали стоки и услуги за два пъти по-голяма сума – 1,6 млрд. лв. Но дори за съседните ни държави, които изобщо не могат да се мерят с Русия по мащаби, износът от България е в пъти по-голям, показват данните.
Въпреки това както Русия, така и Китай са доминиращи при някои продуктови категории. Най-големи потребители на българска катодна мед са Китай – почти 2/3 от износа, и Турция с 1/3. Медикаментите се изнасят за много държави, но най-много за Русия и Германия (около 12,5% всяка), и за Румъния – 9,5%. При кабелните снопове например 45% от производството е за Турция.
Част от концентрацията се дължи на факта, че не малко сравнително големи български предприятия са с преобладаваща чуждестранна собственост и продукцията им се изкупува от фирмата майка (както в случая с кабелните снопове). Това генерира износ на стоки за последваща преработка (а не крайни продукти, които са с по-висока добавена стойност), сравнително по-ниска производителност на труда, по-високи енергийни разходи за единица добавена стойност, ниски килограмови цени, повишено въздействие върху околната среда, в сравнение с това при фирмите-майки, и др. Всички тези индикатори са сред посочваните негативи в докладите на ЕС за България.
Ако се върнем към Германия – за нея Китай вече е толкова важен търговски партньор, колкото и САЩ. Един милион работни места зависят от търговията с Китай. В някои сектори интеграцията на Германия с Китай е дори особено интензивна. На китайския блок се пада една трета от германския износ на автомобили. Делът на машиностроенето е също толкова голям. Обратно, 45% от текстилните изделия, продавани в Германия, идват от Китай. Следователно зависимостта е взаимна.
Трудният баланс на Китай
Подобно на България и Германия, Китай също е зависим от вноса на енергийни суровини. Най-големият потребител на енергия в света внася около 70% от необходимия му петрол и 40% от газа. Китай също така е зависим от вноса на селскостопански продукти.
Само няколко часа след началото на войната китайските митнически власти обявиха, че облекчават ограниченията за внос на пшеница от Русия. Допълнителният внос на селскостопански продукти е част от обширните икономически споразумения, постигнати на срещата на върха между Владимир Путин и китайския лидер Си Дзинпин в началото на февруари. Двамата се обявиха за партньорство „без граници“.
Част от него е и споразумението за нов газопровод, наречен „Силата на Сибир 2″, чрез който руската държавна корпорация „Газпром“ иска да доставя на Китай допълнителни 10 млрд. кубически метра газ годишно. През февруари шефът на „Газпром“ Алексей Милер обяви и евентуален трети газопровод през Монголия, който може да достави още 50 млрд. куб. м за Китай.
Но това са малки размери в сравнение с износа за Европа. През 2021 г. Русия е изнесла 17 млрд. кубически метра газ за Китай, а 142 млрд. кубически метра са били насочени само към Германия. Газът за Европа не може да бъде пренасочен толкова лесно, колкото би искал Кремъл. Производствените райони, от които идва, все още не са свързани с тръбопроводите, които водят до Китай.
Политиката за тръбопроводите обаче показва също така, че Китай и Русия се подготвят за свят, в който търговските потоци следват геополитиката, и то не само след неотдавнашната война в Украйна.
Москва иска да удвои търговията си с Пекин
Договорът за първия тръбопровод е сключен през 2014 г. след анексирането на Крим от Русия. Двустранната търговия между Русия и Китай се е удвоила след анексирането. Москва възнамерява да увеличи обема на търговията с Пекин от сегашните 147 млрд. долара до 200 млрд. долара до 2024 г.
Въпреки това САЩ и ЕС все още са най-важните търговски партньори на Народната република. Като пазар за продажби и доставчик на технологии западните пазари досега са били незаменими за китайските компании. Стокообменът на Китай със САЩ, например, възлиза на 828 млрд. долара, а с ЕС – на 756 млрд. долара.
Това обяснява и защо Китай внимава да не подкрепя Русия твърде открито. По-скоро има много основания да се смята, че е вярно обратното“, казва Алисия Гарсия-Хереро, главен икономист за Азиатско-тихоокеанския регион във френската инвестиционна банка Natixis.
Китай не е увеличил износа на ключови отрасли за Русия, нито пък в момента внася повече петрол и газ, отколкото преди войната в Украйна. Ръстът, отчетен за периода януари-март, се дължи на по-високите цени на суровините, а не на увеличените обеми.
Все повече китайски компании с международна дейност прекратяват дейността си в Русия, поне временно. Твърде големи са опасенията, че в противен случай ЕС и САЩ ще наложат санкции.
В края на април руските медии съобщиха, че китайският доставчик на банкови карти Unionpay е прекъснал преговорите за сътрудничество със „Сбербанк“ и други банки. Руските финансови институции се надяваха, че Unionpay ще може в бъдеще да замени Mastercard и Visa, които обявиха оттеглянето си от Русия.
През миналата седмица най-големият производител на дронове в света DJI от Шънджън обяви, че засега спира бизнеса си с Русия. Китайската държавна компания Sinopec също наскоро прекрати преговорите за голяма инвестиция в нефтохимическата промишленост в Русия.
Режимът в Пекин се движи по ръба на бръснача, що се отнася до войната в Украйна, което изисква много политически умения. В момента Китай се опитва да направи Русия по-зависима от себе си, казва Гарсия-Хереро. Въпреки цялата сегашна сдържаност, „няма съмнение, че“ войната в Украйна сближава Китай и Русия в икономическо отношение, казва Гарсия-Хереро.
Макар че в момента Китай не подкрепя пряко Русия, неговите лидери „подтикват и използват други страни, за да помогнат на Русия“. Например, казва той, Китай е успял да накара основните развиващи се икономики да запазят неутралитет във войната в Украйна и да не критикуват Русия.
Западът не е успял да убеди големите развиващи се пазари да се присъединят към санкциите, „а това е буквално заслуга на Китай“, посочва Гарсия-Хереро пред Handelsblatt.
Битката за глобалния Юг
Тези нововъзникващи пазари са неизвестната променлива в идеологическия конфликт между Запада, от една страна, и нестабилния съюз на автократите в Москва и Пекин, от друга. В продължение на години Китай се опитва да обвърже държавите от Азия, Африка и Южна Америка като доставчици на суровини и пазари за продажби – и примамва често автократичните управници в тези региони с един перверзен аргумент: за разлика от Запада, Пекин не задава досадни въпроси за корупцията и нарушенията на човешките права. По-специално в Африка тази политика на Китай е толкова успешна, че Prognos причислява континента към китайско-руския блок – което със сигурност не е справедливо за всеки отделен случай.
От друга страна, в Южна Америка Западът в момента се опитва да си възвърне загубеното влияние. Двама държавни секретари от Държавния департамент на САЩ посетиха Бразилия за няколко дни в края на април.
Високопоставените представители на САЩ Виктория Нюланд и Хосе Фернандес дадоха висока оценка на взаимните политически, стратегически и икономически отношения. Тяхната цел е да убедят десния националистически президент на Бразилия Жаир Болсонаро да присъства на срещата на върха на Северна и Южна Америка в Лос Анджелис през юни.
Фактът, че между американския президент демократ Джо Байдън и обявения за фен на Доналд Тръмп Болсонаро няма приятелски чувства, трябва временно да остане на заден план – САЩ искат да покажат, че продължават да бъдат водещата велика сила в региона на юг от Тексас. В съответствие с Доктрината Монро от 1823 г., според която САЩ определят целия американски континент като своя сфера на интереси.
Точно това превъзходство на САЩ е под все по-голямо съмнение. Защото Китай също печели все повече дипломатически и икономически позиции сред държавите на юг от САЩ.
Няколко дни преди началото на войната в Украйна аржентинският президент Алберто Фернандес обяви страната си за най-новия партньор на Китай в инициативата „Пояс и път“ (BRI) в Латинска Америка. В замяна Китай планира да инвестира 23 млрд. долара в инфраструктурата на Аржентина през следващите години, включително в четвъртата атомна електроцентрала в страната.
По този начин Аржентина става 20-ата страна, която обвързва Китай в Латинска Америка с BRI, известен още като „новия път на коприната“. Китай се превърна в един от най-важните инвеститори и търговски партньори на Латинска Америка. Търговията между народната република и Латинска Америка се е увеличила от 18 млрд. долара през 2002 г. до около 400 млрд. долара през миналата година.
Правителствата в Бразилия, Каракас, Сантяго и Буенос Айрес отчитат именно „геополитическото поскъпване“, което Южна Америка преживява в резултат на кризата в Украйна. Значението на региона вероятно ще продължи да нараства във все по-поляризиращия се свят: Всеки от световните силови блокове – САЩ, Китай, Русия, ЕС – ще се опита да спечели Бразилия и Южна Америка за свои партньори.
„По отношение на външната политика Бразилия, но също и Аржентина, обикновено са разбирали в историята си как да използват различните предложения за партньорство в свой интерес, без да се обвързват прекалено силно с някоя от силите – или да ги разстройват“, казва Оливер Щюнкел, професор по международна политика в университета Fundação Getúlio Vargas в Сао Пауло.
В бъдеще ще важи мотото: търговия без промяна
Това, което остана на заден план поради новите геополитически реалности, е външнополитическото кредо на Германия „промяна чрез търговия“ (Wandel durch Handel). Надеждата за това беше, че нарастващата икономическа взаимозависимост ще намали вероятността от войни, ще насърчи демократичните ценности и в същото време ще осигури нарастващ просперитет.
Разбира се, частта с просперитета работи чудесно за Германия. Русия доставяше евтина енергия. Първоначално Китай беше разширената работна маса на Германия, а по-късно и огромен пазар за продажби.
Надеждата за демократична промяна обаче не се оправда и в двата региона. Напротив: днес Китай и Русия са по-авторитарни, отколкото преди 10 или 20 години. Германия дълго време пренебрегваше това развитие. Едва агресивната война на Путин срещу Украйна разби германската лъжа за живота. „Грешах. Признавам си го“, казва Клаус Манголд, довереник на Путин и дългогодишен председател на Комитета за източноевропейски икономически отношения, в интервю за Handelsblatt.
Поне икономическото отделяне от Русия вече става реалност с гигантски стъпки – с въпросителни по отношение на петрола и газа. По този начин Русия де факто се превръща в икономическа колония, подчинена на милостта на Пекин: Интересен е само като доставчик на суровини и пазар за продажба на китайски стоки. Съюзът между Пекин и Москва никога не е бил по-неравностоен, отколкото след началото на войната в Украйна.
На Запад, от друга страна, двамата партньори – ЕС и САЩ – са поне равностойни един на друг – с други важни икономически сили като Япония или Канада, които също са твърдо в западния лагер.
За ЕС обаче трансатлантическият съюз не бива да се разпада повече от европейския. Европа не може да си позволи още четири години безмълвие между Брюксел и канцлерството, както в годините на Тръмп – нито във военно, нито в политическо, а със сигурност и в икономическо отношение. Данните за взаимозависимостта в инвестициите и научните изследвания показват това по впечатляващ начин.
Слонът в стаята на външноикономическата политика на Германия са бъдещите ѝ отношения с Китай. Може ли с Китай да продължи да се работи както обикновено, което се оказа толкова катастрофално от гледна точка на Германия в случая с Русия?
Политическият отговор на този въпрос все още не е намерен – нищо чудно, защото той би бил неприятен: отделянето от Китай би довело до сериозни загуби на благосъстояние за Германия. Дори и да не се осъществи само бъдещият ръст на бизнеса в Китай, за който западните корпорации са си направили сметка, последиците ще бъдат драстични. Това е видимо например от инвестициите, които западните корпорации направиха в Русия, а сега са принудени да отписват от отчетите си. Ами ако подобно нещо се случи и с Китай?
Ръководителят на Ifo Клеменс Фюст се опасява: „Увеличаването на бариерите между блоковете ще доведе до високи разходи за Германия“. Кенет Рогоф дори смята, че за световната икономика се задава „перфектна буря“: „Китай, САЩ и Европа – навсякъде има заплаха от сериозно забавяне“, казва бившият главен икономист на Международния валутен фонд. „Рискът от глобална рецесия е реален, а рисковете се увеличават с всеки изминал ден“. Според него Китай може би вече е в рецесия заради „драконовските мерки заради коронавируса“.
САЩ се борят с най-високите нива на инфлация от 40 години насам, което създава изключително големи рискове за растежа. „А Европа, която и без това е слаба, е особено силно засегната от тази война“, казва Рогоф.
Западът – сам за себе си?
Трябва да се има предвид, че прозападният лагер може да се окаже по-малък, отколкото се очакваше. Западът се гордее с новото си единство спрямо Русия и вярва, че зад него стои голямо мнозинство от държави. Но външният вид е измамен. На второто заседание на Общото събрание на ООН през март преобладаващо мнозинство от 141 държави осъдиха агресивната война на Русия – освен самата Русия, против нея гласуваха само Беларус, Еритрея, Северна Корея и Сирия.
38 държави обаче се въздържаха. Сред тях са големи държави като Китай, Индия и Южна Африка. Тези 38 държави представляват повече от половината от 7,9 милиарда души по света. Балансът изглежда още по-лош, ако се включат и страните, които гласуваха в подкрепа на резолюцията на ООН, която в крайна сметка нямаше никакви последици, но не подкрепят санкциите срещу Русия и продължават да отдават значение на адекватните отношения с Москва.
Така например най-важният съюзник на САЩ в района на Персийския залив – Обединените арабски емирства – първоначално се затрудни с ясното осъждане на руската инвазия. Едва личното обаждане на президента на САЩ Байдън накара престолонаследника принц Мохамед бин Зайед да се съобрази с него. От друга страна, Иран и Ирак остават категорично на руска страна.
Дори в Европа картината не е толкова ясна, колкото изглежда. Новоизбраният сръбски президент Александър Вучич се гордееше и се гордее с добрите си отношения с Москва.
А къде ще застане Индия?
Може би най-голямото дипломатическо поражение на Запада в този конфликт обаче е, че досега не е успял да привлече Индия в антируския лагер – въпреки всички очарователни атаки срещу министър-председателя Моди. Част от външнополитическата доктрина на най-голямата демокрация в света винаги е била да не позволява да бъде завладяна от нито един блок. „Индия предпочита многополюсен международен ред, който ѝ позволява да лавира между няколко страни и да използва техните различия в своя полза, в зависимост от въпроса“, коментира пред DPA базираният в Мумбай експерт по политиката за сигурност в мозъчния тръст Carnegie Endowment for International Peace Ашли Джей Телис.
Подходът може да изглежда опортюнистичен, но не е тромав: Индия получава по-евтин петрол от Русия и нови предложения за оръжейно сътрудничество от Европа.
От друга страна, Индия ясно се позиционира като противник на Пекин и на страната на Запада по отношение на основното геополитическо предизвикателство на 21-ви век от гледна точка на Индия – бързия възход на Китай.
Индия вижда в нарастващата икономическа и военна мощ на съседната Народна република най-голямата заплаха за своята сигурност. Сблъсъкът между индийски и китайски войници в Хималаите през юни 2020 г., при който загинаха военни и от двете страни, показа от индийска гледна точка, че заплахата е съвсем конкретна.
За да се противопостави на Китай, Индия задълбочава сътрудничеството си със САЩ, Япония и Австралия в рамките на Четворния съюз за сигурност и участва във военни учения с Обединеното кралство. В същото време страната все повече се ориентира икономически към Запада: преди няколко седмици Индия подписа търговско споразумение с Австралия, а тази година предстои да бъде сключено споразумение с Великобритания.
Търговските преговори с ЕС също бяха подновени през юни 2021 г. след дълго прекъсване. Преди това Индия отхвърли участието си в най-голямото търговско споразумение в света – RCEP. Според правителството в Ню Делхи Китай доминира твърде много в договора.
Тази трезва политика на интереси е в ярък контраст с риторичния идеализъм, който внезапно надделя в Берлин, когато става дума за външноикономическа политика. Министърът на финансите Кристиан Линднер (либералите) съветва компаниите да правят бизнес с държави, „които са не само търговски партньори, но и искат да бъдат партньори по отношение на стойността“. Зеленият министър на икономиката Роберт Хабек казва, че тези, които се освободят от изкопаемите енергии от съмнителни страни доставчици, се „борят за свобода“.
Лидерът на християндемократите Фридрих Мерц вижда в Китай „заплаха за мира и свободата“. За Холгер Гьорг, президент на Института за световна икономика в Кил, войната в Украйна показва преди всичко колко е важно „да не се натъкваме наивно на зависимости“. „Ето защо, от гледна точка на Запада, определено виждам възможности за ЕС да търси по-тесни връзки чрез търговски споразумения, особено със САЩ, но също и с други страни“, пояснява той.
Но на всички тези тезиси се противопоставя икономическата истина: световната търговия, която се осъществява само между демокрации, от една страна, и автокрации, от друга, води до значителна загуба на благосъстоянието – за всички участници.
Експертът на Prognos Бьомер: „За Германия не е възможно просто да вземе страна. На Запад ще бъдат застрашени инвестициите и научните изследвания, а на Изток – доставките на суровини и материали“.
