Съществува уникално видео от попадението на първия „Боинг“ в южната кула. Снимано е в подножието на 110-етажния небостъргач и успява за част от секундата да улови как самолетът без видимо усилие се врязва в сградата.
Ако се спре видеото в точно този момент, ще се види кадър, в който самолетът е вече изцяло потънал в кулата, но 60-те тона авиационен бензин още не са се взривили. Може да се каже, че това е последният кадър на Америка от 20-и век. Точно 1/24-та част от секундата по-късно се вижда как стените стремително почват да набъбват и парчета стъкло се разпиляват из въздуха.
1/24 част от секундата раздели САЩ на 20-и век от САЩ на 21-и век
20 години след събитието изображенията на сгромолясващите се кули-близнаци в центъра на Ню Йорк заемат в популярната култура място наравно с Христос, пирамидите и първата стъпка на Армстронг на луната. Възприемането на тези изображения е съпроводено с ненаситност – отново и отново да се видят сцените на този реален апокалипсис в най-дребни детайли, психиделичен транс в порочен кръг.
Библейските пропорции на тези 105 минути в южната част на Манхатън до такава степен излизат извън обичайната представа за злото, че се налага да бъдат гледани отново и отново, за да може кошмарната реалност да попие.
Телефонът, който звънна
Апартаментът в Манхатън, в който живеех на 11 септември 2001 г., е разположен на около 13 км от Световния търговски център. Около 9 часа сутринта телефонът иззвъня. Краси Лаков от българската редакция на Радио Свободна Европа в Прага ми каза, че CNN са показали кадри, на които се вижда гъст черен пушек от горните етажи на единия от „близнаците“ (двете 110-етажни кули бяха наречени „близнаци“ тъй като са почти идентични).
Имало съобщение, че, изглежда, самолет се е врязал в кулата, но нищо повече не се знаело. Колегите ме помолиха да науча подробности и казаха, че искат да ме пуснат в ефир след около два часа. Бързо се облякох и тръгнах към спирката на метрото. В бързината допуснах най-голямата грешка в журналистическата си кариера – забравих да взема фотоапарата.
В метрото хората още не знаеха какво се е случило, но ми направи впечатление, че след 135-а улица влакът почна да забавя и в един момент спря. Във вагона взе да става напрегнато, макар и да не бяхме много хора.
Един човек в метрото имаше BlackBerry. Той се разкрещя: „Кулите са паднали! И двете!“
По едно време един човек се разкрещя: „Кулите са паднали! И двете!“. Събрахме се около него, той имаше един от тогава ползваните телефони BlackBerry, на които се получават текстове на новини. В този момент Ройтерс съобщаваше, че и двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк са се срутили в резултат на пожар, причинен от сблъсъка с два самолета.
За Ню Йорк кулите бяха визитна картичка. На фланелките със знаменитото лого „I Love NY“ фонът най-често беше изображение на кулите.
По-късно научихме, че Осама бин Ладен специално бил определил за цел номер едно именно двете кули, тъй като те са били за него символ на американската мощ и арогантност. Два натопорчени 110-етажни фалоса, които крещят на света: „Фък ю!“.
Човекът в метрото с BlackBerry-то продължаваше да сочи с пръст последното текстово съобщение на Ройтерс. Никой не знаеше нито как да реагира, нито какво да каже. След около час мъчително клатушкане из тунелите на метрото влакът пристигна на Таймс Скуеър – най-голямата спирка в системата на нюйоркското метро. Тук вече спираха всички влакове и приканваха пътниците да освободят вагоните.
Над земята, която не беше същата
В момента, в който излязох на 42-ра улица и Бродуей, ми стана ясно, че нещо в света се е променило. Срещу мен в галоп тичаха две жени, едната плачеше. На големия джъмботрон на площада с огромни червени букви препускаха последните заглавия на новините: „Срутиха се кулите близнаци, Световният търговски център. Америка е нападната“ (World Trade Center, Twin Towers Collapsed. America Is Under Attack).
От Таймс скуеър поех пеша по 6-о авеню към двете сгради или по-скоро към това, което е останало от тях. Движението на автомобили вече беше спряно, само линейки, полиция и пожарни.
Вече живеех 10 години в Ню Йорк. Познавах града (Манхатън) като на пръсти. Със затворени очи можех да стигна до която и да е точка. Почти веднага зазвъня мобилния ми телефон (Motorola V60). Колегите от студиото в Прага направо ме пуснаха в ефир.
Объркано се заоглеждах наоколо и със запъване започнах да описвам какво виждам. Самата улица – обикновено препълненото с коли 6-о авеню – беше празна.
Всяка медия искаше да попие шум или глас от Ню Йорк
Веднага след това се обадиха колегите от руската редакция на Радио Свободна Европа. Също пряко в ефир. Помолих няколко минувачи просто да говорят по телефона, без превод, да кажат нещо за себе си, да опишат какво виждат. През следващите часове ми се обаждаха непознати колеги от 1-ви канал на руската телевизия, от радио Маяк в Москва, от БНР, от БНТ, гласове на хора, които чувах за пръв и последен път. Всяка медия искаше да попие шум или глас от улиците на Ню Йорк, каквото може да се долови в слабата и често прекъсваща се телефонна връзка.
Пицарията, която още работеше
Собствениците на някои от магазините – все още отворени – бяха изкарали на тротоарите телевизори, по които вървеше на живо репортажа на CNN. Там се струпваха групички от хора. Наблюдаваха мълчаливо. CNN повтаряше през няколко минути кадрите на сгромолясващите се под собствената си тежест кули – първо южната, след това северната.
Някъде около 23-а улица усетих, че съм прегладнял. Имаше отворена пицария, също с голям телевизор вътре. Купих две парчета пица, на масата седнаха до мен двама младежи с големи раници. Изглеждаха объркани. Единият се обърна към мен и ми каза, че току-що са пристигнали от Швейцария. Единственото, което ми дойде на ум, беше да ги приветствам, “Welcome to New York”.
Единият швейцарец се обърна към мен и попита дали може за минута да ползва телефона ми да се обади на родителите си, да им каже, че са пристигнали и че са добре. Направихме връзка с Цюрих. След това пак ме потърсиха колегите от Радио Свободна Европа в Прага. Продължих пътя си по посока на Световния търговски център. През този ден, както и през следващите няколко, времето беше прекрасно – синьо безоблачно небе, ярко слънце и приятна топлина на ранната есен.
Беше кошмарна комбинация между хубаво време и черен облак
Единственият елемент на несъответствие в почти съвършената пасторална картинка беше зловещото черното кълбо в южната част на Манхатън което постепенно набъбваше в небето и около обед можеше вече да се види почти от всяка точка на града. Кошмарната комбинация между хубавото време и черния облак породи усещане на тревожност, която започна само да се усилва.
Около болницата St. Vincent на 14-а улица видях огромна опашка. По радиото съобщаваха, че ще има нужда от голямо количество кръв за ранените, доброволците мълчаливо се нареждаха.
По-късно се оказа, че такава нужда не е имало. От развалините бяха извлечени живи само шестима души.
Педя прах, който е навсякъде
На улица Houston за пръв път видях обект, който явно е бил в зоната на поражение. Гъсто покрита с прах и пепел полицейска кола беше изоставена направо на средата на уличното платно, задната част на покрива й беше почти сплескана.
Извадих от раницата си празна пластмасова кутийка от филм, доближих колата и напълних кутийката с финия бял прах от сплескания покрив. Покрай мен мина група от хора, явно туристи. Единият от тях ме видя какво правя, спря и също започна да събира от пепелта върху колата.
Когато в ранния следобед най-сетне се добрах до кръстовището на Chambers Street и West Broadway – на 300 м. от Световния търговски център – видях как огромни оранжеви пламъци алчно поглъщат нажежените до бяло стоманени рамки върху пирамида от развалини с височина на седеметажна сграда.
Уличното платно и тротоарите бяха покрити с педя фин бяло-сивкав прах и се беше възцарила злокобна тишина. На тротоара срещу мен седеше пожарникар с окървавена глава и безсмислено вторачен в пространството поглед.
Полицай ми каза незабавно да се махна, преди да ме е арестувал
Иззад ъгъла изскочи патрул въоръжени полицаи с куршумонепробиваеми жилетки. Забелязаха ме и бързо приближиха. След внимателна проверка на документите ми командирът на патрула ме предупреди незабавно да се махна, преди да ме е арестувал. След около 4 часа пеша се добрах до апартамента си и най-сетне можах да се свържа с майка ми в София, за да й кажа че съм добре.
Петър, Теа, Ана
Петър Маймунков, тогава докторант по математика в нюйоркския университет, е бил в общежитието си на седем преки от Световния търговски център. След удара на първия самолет Маймунков се е качил на покрива на сградата. Не е видял, а по-скоро е усетил прелитането над главата си на втория самолет, който се врязва в северната кула със скорост 943 км. в час.
Теа Неделчева, тогава галеристка в Ню Йорк, е наблюдавала сгромолясването на кулите от покрива на своята сграда на около километър от епицентъра.
Ана Даскарева-Майнър е видяла с очите си как хора скачат от горните етажи на северната кула. От километър и половина разстояние, казва Ана, фигурите са съвсем малки, но ясно се вижда как скачат. Това е бил избор между смърт от падане или това да изгориш жив. Очевидци описват звука от сблъсъка на човешко тяло с паважа като „притъпен“, сякаш с бейзболна бухалка се нанася силен удар върху диня и тя се пръсва.
Божидар, който остава да снима
На всички изображения от момента на унищожението (за Южната кула – 9:59, Северната – 10:29 ч.) се виждат разпилени във въздуха обекти, подобни на кибритени клечки.
Фотографиите са замразили тези обекти в процеса им на падане, разстоянието ги прави да изглеждат малки, дори безобидни. Инженер Божидар Янев (тогава началник на градското управление на Ню Йорк по поддръжка на мостовете) ми разказа впоследствие, че „кибритените клечки“ са всъщност носещите стоманени елементи на кулите.
По време на извозване на развалините от „Кота Нула“ (Ground Zero) можах отблизо да видя такава „клечка“: представлява стоманена конструкция с дължина около 10 метра, метър широка и тегло до 58 тона. Двигателят на влекача ревеше с явно напрежение, докато извозваше на платформа поредната „клечка“.
Кибритените клечки от снимките се оказаха 10-метрова стомана с тегло до 58 тона
Минути след удара на първия самолет Янев излиза с фотоапарат от разположения му близо до „близнаците“ офис. Каза ми, че в момента в който е видял пораженията от двата самолета му е станало ясно, че вижда кулите за последен път. Снимал е от около 300 м. разстояние падането на северната кула, на снимките се вижда огромен облак от прах и прословутите „клечки“ – замръзнали при бързата експозиция.
Чудех се дали роднинската кръв на Янев с Гоце Делчев не си е казала думата за това, явно безразсъдно решение. След като е заснел каквото е могъл, инженер Янев се пъха под паркирана наблизо кола да за се предпази от наближаващия прашен облак. В продължение на около 15 мин. е бил в пълен мрак и едва не се е задушил.
На следващия ден
Хубавото време продължи през цялата седмица. Сутринта на 12 септември за пръв път чух пеенето на птички през прозореца. В нормални обстоятелства това не беше възможно, тъй като трафикът на постоянно преминаващи автомобили пред сградата заглушава каквито и да било звуци от природата.
Отидох до будката за вестници, купих три броя на Ню Йорк таймс. На първа страница беше публикувана огромна снимка от момента, в който вторият Боинг се врязва в Южната кула и пълните с авиационен бензин резервоари избухват в огромно огнено кълбо. Разделният момент между Америка на 20-и и Америка на 21-и век.
