Когато успееш да забременееш след четири години чакане, си повече от щастлива. Усещането, че в теб расте живот, колкото и да е клиширан израза, чувството, че корема ти наедрява, да ти отстъпват реда си, да те обгрижват вкъщи, да ти се ядат странни храни, а да мразиш любими и всичко останало, за което си чувала, може би даже вече и преминавала, е страхотно. Бъдещият татко лети и ти угажда за всичко, бъдещите баби и дядовци са не на седмото, а на десетото небе, ти им се радваш, ровиш в нета за калкулатор на термина, за имена, как ще се казва официално, как ще го наричаме галено и как като му се караме. Изчисляваш според този и онзи метод пола. В един момент го и разбираш. А след това и усещаш за пръв път движение вътре в себе си и си казваш, че вече не са газове, а ТО! Гледаш колички, кошарки, дрешки, аксесоари. Всички ти обясняват за тяхната бременност, раждане, гледане на дете, суеверия, какво да правиш, как да го правиш, дават ти храна почти насила, защото „за двама“ и „на теб може да не ти се ще, ама на бебето му се иска“. Радват ти се, подкрепят те, съобразяват се с теб…
[ad id=“225664″]
А никой не казва, че съществува нещо, наречено СПОНТАНЕН АБОРТ. И че това нещо ще те промени почти колкото вече бившата ти бременност!
Къде разбираш значението на думата „пометнала“ на собствен гръб – вкъщи или в болницата, е без значение. Много е трудно да го възприемеш. Фактът, че вече нищо не зависи от теб. Че каквото и да ядеш, не се отразява на никого, освен на теб. Че можеш отново да пиеш, пушиш или от каквото си се отказала. А ти се иска да не можеш. Разбираш, че „утробата ми е празна“ не е просто израз, а дупка. А, поне в Стара Загора, в АГ клиниката, бременни и абортирали, са в една стая, на един етаж. Трудно е. Много е трудно. До теб лежат момичета и жени с кореми в различни стадии. В съседната стая слушат нечии тонове. И сърчицето на това бебе, биещо бързо-бързо, къса твоето. Пулсациите, два пъти по-учестени от тези на възрастен, кънтят из целия коридор и се забиват в мозъка ти. Не можеш да спиш, не можеш да стоиш будна, не можеш да лежиш, а нямаш сила да ходиш, защото абортът е раждане. Нищо, че накрая няма бебе, а епикриза. И, че като те изписват, се надяваш да не се разминеш с изписани родилки С бебе. За лош късмет винаги нямаш късмет.
[ad id=“263680″]
И да не забравя – ти си тази, която първа казва на бъдещия татко, че вече не е такъв. Недоверието – ама не може ли нещо да се направи, нали си в голям месец, какви са тия доктори, а зад всичко това си мислиш – той обвинява мен. И вместо да успокояват теб, ти си силната. Гълташ сълзите, стискаш зъбите и… го успокояваш.
И после – семейството, приятелите. Това не е нещо, което да публикуваш във Фейсбук – вече не съм бременна. Няма такова семейно положение. Няма такъв емотикон. Няма такава емоция. Аз бях щастлива, че на повечето той вече се беше обадил. Но, разбира се, не на всички. Всеки ми правеше лошата услуга да ми се обади на мен, за да ме успокои. Те са приятели. Искат да помагат. Но това е нещо, което се преживява между теб и него. Мислите – ами ако бяхме направили това или онова? Ако не се бяхме разхождали вчера? Ако не бях изпила чаша вино снощи? А този или онзи измислен или реален грях? Дали не изкупвам него? Дали Господ ме наказва за нещо? Всичко това се повтаря отново и отново. Ако, ако, ако…
[ad id=“236993″]
После се поуспокояваш. И както правиш нещо – изведнъж се сещаш, че вече не чакаш нищо. И сълзите пак тръгват. Усещаш движение в корема си. За секунда забравяш и си мислиш – пак е будно. И след това – вече пак са само газове. Седмици наред. Те прерастват в месец, после два. Болката в гърдите ти, които вече са се подготвили за кърмене, е отминала. Вече не плачеш всяка вечер. Деня от седмицата, в който е бил аборта, вече не е черен ден. Можеш да погледнеш дете в количка. Както и бременна жена. Отново си силна. Но идва другата трудност – секса. Физически си здрава, но психически? Аз отказвах да правя секс. Мислех си – след секс се забременява най-лесно. Не искам отново да си го причиня. Ако забременея и пак го загубя? Мога ли да понеса всичко отново? Не мога. И не искам. И не трябва. Край. И се започват спорове с него. Защо не искаш? Трябва всеки път да ти се моля ли? От почти месец съм на сухо? Друг ли има? Какво има? Как да му обясниш, че е защото не искаш да забременееш, когато той казва „следващия път всичко ще е наред“? А ти трябва да му кажеш, че следващ път няма да има. Това може да разбие връзката ви, а ти не си толкова силна все още. А междувременно някой познат те среща и ти казва „Как си, кога ти беше термина?“ И ти отново трябва да успокояваш някого, защото се е притеснил, че те е наранил с въпроса си. Това е така, но и не е негова работа да знае.
[ad id=“218548″]
Приятелките, с които споделяш за секса ти казват, че не си права. Че вече е минало, да се вземеш в ръце, да правиш опити, че всичко е наред. Ти знаеш, че не са прави. И леко злобно си мислиш „Ако ти се случи така ли да ти говоря и аз?“. След това осъзнаваш, че те просто се опитват да помогнат и спираш да говориш с тях.
И така си минава половината година, в която са ти препоръчали да се пазиш. Разбираш, че пазенето е било само, за да преодолееш последствията в главата си. Полека почваш да мислиш ами ако… Сексът вече е удоволствие и с желание. Следиш си цикъла, овулацията. И се подготвяш. Казвате си – този път няма да казваме на никого поне до третия месец. Смятате ако сега забременея кога ще се роди – зимата, пролетта, лятото или есента. Радваш се на бременните жени и в заведение си склонна да понесеш шумно бебе. И знаеш, че наистина е минало. Че аборта е останал назад. Надяваш се, че наистина след него се забременява по лесно. И, че когато стане година от него, пак ще си бременна. Ако ти закъснее и с ден – започваш изчисленията. Този път чакането е различно, не като преди – разочарование, ако ти дойде. Знаеш, че веднъж сте успели, пак ще го направите. Преодолели сте го. И сте силни.
Заедно.
Росица Ганева
