6-годишният Ярослав, който е в първи клас, 11-годишната Арина – в пети, и 12-годишната Никол – в шести, са от град Днипро в Украйна. Но от март 2022 година живеят в София. Учат в 39-о училище „Петър Динеков“ в квартал „Младост“. Тук са и родителите им, и двете баби.
В началото изобщо не знаят български, но децата вече се справят толкова добре, че учат всички предмети без затруднение. Арина говори така, че човек трудно може да познае, че е украинка. Един ден тя рецитира стихотворението „Иска ми се“ на Иван Вазов пред класа си:
Иска ми се с очите си
всичко да обгърна —
ако може, България
цяла да прегърна.
Всички ѝ ръкопляскат възторжено. Тя, сестра ѝ и малкият Ярик вече имат приятели, всички в училището ги приемат сърдечно.
„Всичко много ми харесва в България. Радвам се, че дойдохме тук, защото в Украйна беше страшно, когато войната започна. Но ми е мъчно за там и се надявам скоро да се върнем“, казва Ника, както наричат Никол, пред Свободна Европа.
Екипът ни гостува в една от двете квартири, в които голямото украинско семейство живее. В едната са двете баби – Юлия и Валя, в другата – майката и бащата – Виктория и Алексей. Децата са ту при едните, ту при другите. Успяват да си позволят две жилища, защото за едното не плащат наем, благодарение на българин с добро сърце.
Войната и пътят до България
На 24 февруари 2022 година призори семейството се събужда от първите ракетни удари, нанесени от Русия.
„Разбрахме, че започва война. Най-страшни бяха взривовете, които виждахме, и въздушната тревога“, казва бащата Льоша, който е на 40 г.
Никой не е очаквал, че наистина ще получим такъв удар
В следващите часове страхът расте, защото по телевизията съобщават, че Русия е нападнала Украйна, но никой не казва какво да правят хората.
„Никой не е очаквал, че наистина ще получим такъв удар от държава, с която сме съседи и сме били като братя столетия“, допълва Льоша.
Започват трудни дни – при всяка въздушна атака хукват към укритието под най-близкото училище. И така по няколко пъти на ден.
Тръгват да бягат от войната. Не успяват да пътуват с влак или автобус, желаещите са твърде много.
Затова решават да тръгнат с кола. Льоша е многодетен баща и има право да напусне Украйна – за разлика от повечето мъже, които подлежат на военна мобилизация. Но трябва да мине през тежка бюрократична процедура. Затова майката с децата и едната баба тръгват първи, заедно с болния семеен котарак Чупик.
Юлия и Виктория пътуват 4 дни с децата до Молдова. Решават, че ако войната продължи дълго, най-важно за децата е да учат, затова трябва да отидат в страна с близък език. „И така избрахме България“, казва Юлия.
Намира българския сайт „Майка Украйна“ и подава молба за помощ. Един от молдовските доброволци откарва семейството до Румъния, откъдето ги взема българинът Петър Петров.
„Всички хора са добри, всички помагат“
Влизат в България на 18 март 2022 г. Пак онлайн Юлия първо намира жилище в Кюстендил, а след това се местят в София, където мъж на име Сашо им предлага безплатно апартамент в ремонт, в който имат легло и матрак на пода. Благодарни са. Там изчакват, докато завърши ремонтът в друго жилище – в „Младост 2“, където ни посрещат сега.
Децата често са при бабите, защото училището им е близо, освен това те ги водят на плуване и хип-хоп танци.
Родителите им са в Студентския град. Биха се преместили, но след като тяхна съседка – българка, умира, се грижат за кучето ѝ и не могат да го изоставят.
След пристигането всеки получава еднократно по 375 лева помощ от българската държава. Веднъж вземат и друга помощ – Вика като многодетна майка, Льоша, защото има физически увреждания, а Валя – като пенсионер. От Армията на спасението получават пакети с храна за празници и по 30 лева на месец. Ако успеят да се регистрират, защото желаещите са много и има лимит. Но работят каквото могат, за да се издържат.
„В началото най-трудно беше с езика, но когато попиташ на руски, особено по-възрастните българи разбират и ни показваха това, което търсим“, казва Юлия.
Всички веднага тръгват на курсове по български в доброволчески център, в който получават дрехи, хранителни продукти и играчки за децата.
Юлия за кратко е гледачка на деца, готви в заведение, след това е продавачка в магазин „Мания“, но не издържа да стои цял ден права заради разширени вени и се налага да напусне.
„Ако някой може да помогне за работа, ще съм благодарна. Българският ми още не е идеален, но продължавам да уча“, казва тя на всъщност доста добър български.
Юлия казва, че в България не са попадали на лошо отношение.
„Всички хора са добри, всички помагат, питат какво ни трябва, как са децата, какво ядат, как се учат“, казва с благодарност жената.
„Това е най-големият страх – всеки ден смърт“
Всеки ден обаче тя се събужда и заспива със свито сърце. Синът ѝ е в Украйна. Заради здравословен проблем с гръбнака не е на фронта, но не може да напусне страната. Страхът се засилва заради обсъжданата от Киев нова мобилизация.
„Коля ми казва: „Всичко е наред, мамо, не се притеснявай“. Но аз виждам жертвите, разрушенията“, допълва Юлия.
Те виждат всичко това с очите си и никой не знае ще остане ли жив
В началото на януари родилният дом в града, в който Вика е родила и трите деца, е разрушен при бомбардировка.
Дори близките им да оцелеят, живеят в ужас.
„Ние тук гледаме видео и снимки, а те виждат всичко с очите си и никой не знае ще остане ли жив. Това е най-големият страх – всеки ден смърт“, казва Юлия и се надява, че руската инвазия ще има край до есента.
Вика много се страхува от ядрена война.
В началото тя работи онлайн като специалист по компютърна поддръжка, но заплащането в украински гривни е много ниско заради голямата разлика в полза на лева. Сега изработва натурални свещи от пчелен восък. Арина ѝ помага.
Продава ги по базари, но се надява някой магазин да прояви интерес. Иначе мечтае да има кафене, в което да организира работилници за изработка на свещи.
Льоша също вече не работи като специалист по поддръжка на компютри. „Сега съм склададжия“, казва той на български.
Вече му е по-лесно да върши такава работа, след като в България претърпява успешна операция за поставяне на имплант в крака. Когато идва, той куца и страда от силни болки заради счупена шийка на бедрото.
За интервенцията са нужни 8500 лева, които семейството успява да събере с молба за помощ. Отзовават се негови приятели от Украйна, но и много българи.
Имам доста приятели, с които работих, и умряха на фронта
„Вече мога да бягам, да спя без болка. Затова много, много благодаря на всички българи, които помогнаха“, казва украинецът.
Той също се измъчва заради войната в родината си и изгубените близки: „Имам доста приятели, с които работих, и умряха на фронта“.
Той и цялото семейство никога няма да забравят България. Искат да се връщат тук, но вече като туристи на морето. Успели са да отидат за малко до Равда и Бяла и много им харесва.
