Огнян Минчев*
Чувството за хумор е голяма благословия, особено във времена на изпитание. Нашият, българският проблем с колективното ни чувство за хумор се изразява в две неща. Първо, доста ни е злобничък хумора – трябва непременно да се подиграем или да смачкаме някого, за да му се посмеем, или да се смеем „през сълзи“ на това, че някой нас е смачкал – наужким или наистина.
Второ, чувството ни за хумор често пъти води до размиване и заличаване на границата между нещата, с които можем да се смеем – и е добре да се смеем, и нещата, за които трябва да останем сериозни.
Ако всичко е на майтап, нищо не е наистина
Закъснялата мярка за затваряне на София предизвика вълна от смях и от гняв – в смесени пропорции. Изглежда нищо не може да извади средностатистическия българин от неговата уютна коруба от битовизъм, недопускаща съзнание за предизвикателство и заплаха, която разтърсва света до основи. Да не ходим далеч за илюстрации – Балканите са пълни с примери около нас. В Букурещ действа полицейски час още от края на март. Също и в Белград. Сръбското правителство затвори Белград и Ниш още миналата седмица. Уикенд-ите са изцяло под полицейски час – от петък вечер до понеделник сутрин, както и всяка нощ. Всички публични институции са под режим на карантина. Църквите са затворени. А-а, той Вучич е диктатор – чувам възражения… Така-а, както е диктатор и Стево Пендаревски в съседната Македония. Там полицейският час е също от петък вече до вторник сутрин – 85 часа заради Великденските празници, както и всяка нощ. Публичните институции са затворени.
Най-голям диктатор се оказа Мицотакис
в Гърция. Всичко е под ключ, забранено е излизането от всички градове, пристанища, гари и автогари са под пълна блокада и контрол, високи глоби се налагат за всеки, който нарушава карантината да си стои у дома през уикенд-а. Църквите са затворени.
Нека повторим – това е на Балканите. По-далеч няма да ходим.
Хайде сега, сравнете тази информация с лежерния начин, по който ние се уж ограничаваме. Всеки ден излиза националният щаб да ни се помоли да спазваме ограниченията. Имам натрапчиво впечатление, че работата на тези хора е системно ограничавана от високопоставени политически сметки и заигравания. Мерките, които се предприемат са като цяло адекватни, но приемането им е тромаво, често закъсняло, а
прилагането им е очевидно твърде компромисно
Оставям настрана силните лобита, воюващи за правата и свободите на вируса да ни подгони към стаден имунитет. Това не ме учудва – за някои хора парите винаги са стояли на първо място преди хората… В България решенията се взимат от Бойко Борисов. Това в началото на извънредното положение имаше и положителна страна – той пое отговорност за бързо и навременно прилагане на ограничителните мерки. Сърбия ги прие 2-3 дни по-късно и плати с неколкократно по-високи стойности на заразените. В последно време обаче става все по-изнервящо концентрирането на всички решения в Бойковите ръце. Той реши, че църквите остават отворени – и ги остави. (Те и в Румъния и Македония са отворени, но само за духовенството.) Той се срещна с Мангъров – и дано се лъжа, но от тогава насам не ми харесват двусмислените му решения, както и забавянето на необходими мерки като затваряне на София и – ако се налага – и на други големи градове.
Да, да, аз плача за диктатура, нали? И Николай Слатински плаче за диктатура. И повечето медицински авторитети – също плачат за диктатура… Да видим докъде ще я докараме след Великден. Господ дава, но в кошара не вкарва. Сблъскваме се – както обикновено – с добре познатата позиция: „Ти на мене няма да ми кажеш – ако искам, ще се заразя, тебе к’во ти пука…“ Хайде сега, върви обяснявай, че инатът му не засяга само него, а и всички останали. Не е странно – поумняването не е безплатно. Струва много усилия и страдания и ако не става доброволно – става насила. Бог да ни пази!
*Коментарът е публикуван на фейсбук страницата на автора
