Стефан Саранеделчев: Казанлъшките учители – ВАСИЛ ВАСИЛЕВ

ЗАРАТА ви запознава с книгата на Стефан Саранеделчев 164 КАЗАНЛЪШКИ УЧИТЕЛИ ОТ 50-ТЕ И 60-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК – ВАСИЛ ВАСИЛЕВ

Не съм срещал човек, който ако е познавал учителя по конструктивно чертане в Техникума по механотехника и електротехника (ТМТЕ) – Казанлък да не е говорил за него с възхищение. Ученици и колеги – учители или работели с него в казанлъшките „Арсенал“, Завод „България“, Института по хидравлика и други поделения на бившето ДСО „Хидравлика“ – всички. Това въз­хищение го изразяваха с различни думи и илюс­трираха със случки. Обобщаващото в тях бе, че инж. Васил Василев по един много достъпен, ненатраплив начин успяваше да предаде своя богат технически опит, да предизвика техничес­кото мислене. Учениците, когато говореха за него помежду си, с любов го назоваваха „Бай Васо“.

Инж. Христо Гъдев (директор на ТМТЕ 1964–1993 г.): „Много кул­турен, възпитан и дисциплиниран човек. Голям ум и на високо ниво обу­чаваше своите ученици. Инспекторите при посещение на негови уроци го оценяваха много високо. Мисля, че написа и някакъв труд по технически въпроси. Исках да му запазя здравето и когато учениците трябваше да ходят с учители на многодневни бригади, на него, както и на инж. Цанев им намирах някаква работа в училище, за да не ходят да се трепят при неблагоприятни условия в селата.“

Стефан Саранеделчев: Казанлъшките учители – ИВАН ЦАНЕВ

Инж. Койчо Василев (ученик в ТМТЕ 1962–1966 г.): „Една година ми преподава, но наученото от него ми остана за цял живот. Следвах във ВМЕИ – Габрово и още в първи курс трябваше да предам един чертеж. Доцентът ми гледа чертежа и пита: „Ти къде си завършил средно образо­вание?“ „В казанлъшкия Механотехникум“ – отговарям. „Достатъчно! Инженер Василев ти е преподавал конструктивно чертане нали? Личи си!“ Писа ми отличен.“

Четирите последователни часа по конструктивно чертане се провеж­даха единствено в специализирания и оборудван с чертожни полигони кабинет, който бе в югоизточния ъгъл на втория етаж на старата сграда по теория на училището. Каквото и старание да проявяваха учениците, продължителното пребиваване на едно място понякога караше кръвта на момчетата да бушува и да ги избива на волности. Особено тежко бе през топлите месеци, когато през многото прозорци на кабинета необезпокоя­вано нахлуваха слънчевите лъчи и вътре ставаше топло като във финлан­дска сауна. Нетърпимото за учениците положение се усилваше от стро­гите, от плътен плат техни униформи. В такива моменти Бай Васо успя­ваше да разсее неприятните усещания и да разведри атмосферата с раз­лични „лафове“. В нашия курс например се сещам, че както върви между чертожните полигони и наблюдава работата на този или онзи ученик, непринудено пита: „Киро, ти да не си от Мъглиж?“ „Баща ми е от Мъг­лиж другарю Василев, но аз съм роден в Казанлък“ – бе отговорът на съу­ченика ни. Малко след това Бай Васо доближава двамата приятели Стоян Михов и Тодор Костадинов и им задава подобен въпрос: „Вие двамата да не сте от Карагитлии бе?“ Следва отговорът, че са родом от същото село, вече преименувано на с. Виден, но поради изселването му при строителството на язовир „Копринка“ сега семействата им живеят в Павел баня. Доближил до друг съученик позна, че е от с. Енина. Накрая някой го попита как така познава кой от къде е родом. „Ами от дългого­дишните ми наблюдения. Разбрал съм, че тези, които са родом от Мъг­лиж и селата намиращи се източно от Казанлък вратовете им са тъмни, защото сутрин като отиват на пазар в града слънцето ги пече отзад. Вечер като се прибират, то също ги пече отзад. При онези, които са от запад­ните села пък лицата им са тъмни, защото сутрин като отиват на пазар слънцето ги пече отпред, а следобед като се връщат пак им пече лицата. При енинци нещата са по-различни. Тях ги познавам по пестеливостта им. Има една приказка, която навремето бе много популярна – по песте­ливост десет евреи са равни на един габровец, а десет габровци са равни на един енинец. Следователно един енинец е равен на сто евреи.“

Инж. Таньо Танев (учил в ТМТЕ 1959–1964 г., с прякор през учени­ческите години „Попа“): „Бай Васо бе възпитан човек, от висок ранг пре­подавател, който си владееше отлично материята, но в същото време бе и голям зевзек. Спомням си веднъж в часове при него стоим и чертаем. Аз отпред, а зад мен Теньо Райков от Шейново, с прякор „шейновския раз­бойник“. Започнахме с Теньо нещо да разговаряме, но бай Васо кротко, с напевен и леко ироничен глас вика: „Отче, прекъсни информацията с шейновския разбойник, защото ще замирише на тамян!“ Друг път, през топлите месеци, понеже бяхме с високи, закопчани яки, някой го попита: „Другарю Василев, много е горещо. Може ли да си разкопчаем яките?“ „Може, може да останете дори по дребни гащи и миризливи чорапи, все тая…“

Васил Дочев Василев е роден на 28 май 1915 г. в учителско семейс­тво от стар казанлъшки род. След придобитите в родния си град начално и прогимназиално образование Васил постъпва в Казанлъшкото педаго­гическо училище, но когато е в последния му клас, през 1933 г. то е зак­рито, довършва средното си образование през 1934 г. в казанлъшката смесена реална гимназия. След завършването ѝ заминава за Австрия и започва да учи машинно инженерство, но малко след това се прехвърля в Политехниката в Берлин, където се дипломира през 1939 г. Проявява интерес и към минното инженерство като допълнително учи в немската политехника в Прага, където през 1940 г. се дипломира и по тази спе­циалност. Връща се в Казанлък и започва работа в „Арсенал“ (тогава Държавна военна фабрика). Прекъсва за две години, за да отбие редовна военна служба, като първо завършва ШЗО, а после служи в Хасково. След казармата отново се връща в ДВФ, но след 1944 г. вероятно поради западноевропейското му образование, пребиваването му във военния завод не е много желателно и той се прехвърля да работи като техни­чески ръководител във фабриката за конци „България“ – Казанлък. От 1951 г. до септември 1965 г. е учител в Техникума по механотехника и електротехника – Казанлък. Поканен е от ръководството на Института по хидравлика – Казанлък и там оглавява техническия му отдел. Продъл­жава да предава своя богат професионален опит на младите техници и инженери на новото си работно място, където се пенсионира.

Почина на 4 септември 1979 г. в Казанлък.

Съпругата му Мария Петрова Василева (по баща Димова) е учила икономика в Свободния университет – София. Работила е като счетово­дител в казанлъшката база на „Петрол“. Имат син и дъщеря. Синът инж. Дочо Василев, завършил ВМЕИ (сега Технически университет) – София, след което е работил като конструктор в „Арсенал“АД и „М+С Хидрав­лик“ – АД. Дълги години заместник-директор на последното. Дъщерята Яна Василева Попова е завършила стоматология, работи и със семейс­твото си живее в София.