Тодор Катеров споделяше с мен за голямата отговорност, с която са работили съдиите в средата на миналия век:
“Помня случай, когато председател на окръжния съд вече бе Димитър Тончев. Той свика съвещание в Стара Загора, на всички съдии от окръга, защото от София пристигнал заместник – министъра на правосъдието Георги Михайлов. Тончев ни казва:
Стефан Саранеделчев: Я затворника, я съдията
„Момчета, делото като постъпи днес, до един месец трябва да се реши, а не да се разтакава с месеци.“
В казанлъшкия съд по това време работихме двама съдии – аз, като негов председател, и Христо Рачев, на който поради ниския ръст му казваха “Малкия съдия”.
Спомням си няколко дена след това съвещание, бях ходил на кинопрожекция в кино „България“ и късно вечерта, около 23 ч. на път за вкъщи минавам покрай тогавашната съдебна сграда в Казанлък, на централния площад и гледам горе един прозорец свети.
Обезпокоих се и се качвам. Гледам по коридора налягали хора от с. Осетеново. А тя каква била работата. Делото се гледало от Христо Рачев до късно и той в момента
пишел мотивите на решението, като им казал да чакат да го обяви, Представяш ли си? А сега не месец, не два, не три се бавят решенията на съдиите. Ами то поне да е в разумни срокове” – заключи този спомен възрастният юрист.
