ЧАНТА- СПАСИТЕЛ
Друг случай с “пеещ” мобилен телефон в съдебната зала бе с адвоката В. Извиках страните по делото и за ищеца от залата се обади В., който постави на първата пейка дебелата си адвокатска чанта, извади от нея само една папка и запристъпва към катедрата от дясната страна на съдийската маса. В този миг от джоба му силно „запя“ мобилен телефон. Той се спря, изгледа ме с виновен поглед, извади телефона и силно с два пръста на дясната ръка натисна някакъв бутон. Телефонът спря преди аз да реагирам.
Стефан Саранеделчев: РАЗМИСЛИ ЗА МОБИЛНИТЕ ТЕЛЕФОНИ
Не отправих никаква забележка, защото помислих, че проблемът вече е решен. Дадох ход на съдебното заседание, но изведнъж телефонът от адвокатския джоб отново се обади. Аз вече строго му обърнах внимание, че трябва да го изключи. В. отново взе да натиска копче след копче, ситна пот изби по челото му, започна да се извинява, че отскоро си е купил тази техническа новост
и много-много не й разбира. Телефонът замлъкна и той с усмивка, и радостен поглед ми каза, че вече го е изключил и няма да има проблем.
Не щещ ли, вече към края на заседанието телефонът отново отривисто зазвъня. В. подскочи, грабна го, панически започна да натиска копчетата, но звукът не спираше. Тогава с неподозираща за възрастта му бързина притича до адвокатската чанта оставена на първата пейка, пъхна под нея телефона с надежда, че оттам звукът няма да се чува. Да, ама звукът продължаваше отривисто да изпълва цялата съдебна зала. В. заоглежда с умолителен поглед другите стоящи в залата хора, вероятно с надежда някой да му се притече на помощ, но след като никой не реагира се реши на един неочакван ход – с две ръце започна да натиска адвокатската чанта отгоре, вероятно надявайки се, че по този начин телефонът ще престане.
Пот се стичаше по лицето му, външността и движенията издаваха голямо безпокойство и вина. В един момент вероятно насрещният абонат сам е решил да престана да го търси и звукът замря.
Цялата тази случка не само не ме възмути, а така развесели, че едва успях да овладея гръмогласния си смях, който напираше от гърдите ми. Реших да си спестя налагането на глоба не само заради това, че пред мен бе човек, с който много години сме работили заедно, а защото той разбираше своята вина да влезе в съдебната зала с техника, с която все още не умееше да борави.
