Тя признава, че това, което прави, е опасно. И че го прави не без, а въпреки страха.
„Най-мъчителни са часовете късно вечер, точно преди да заспя. Започвам да си представям какво ще стане, ако талибаните изведнъж почукат на вратата ми. Какво ще стане, ако ме арестуват, ако ме отвлекат, ако ми направят нещо.“
Шукрия Садат е една от афганистанките, които организираха поредица от протести след нахлуването на талибаните в Кабул. В тях жените настояваха правата им да учат, да работят и да се движат свободно, да им бъдат върнати.
От няколко месеца Садат се крие в отдалечено село, в къщата на свои познати заедно с още няколко активистки.
„Трябваше да се махнем от града, защото там за талибаните е твърде лесно да ни намерят и да ни хванат“, казва Садат. „Не е добре за нашата безопасност“
В началото на септември режимът забрани всички демонстрации, които не са получили предварително официално одобрение. Освен за самото събитие, талибаните изискват и разрешително за всеки един от лозунгите, които организаторите на протеста смятат да издигнат.
Оттогава протестите на жените се провеждат тайно, на места навън, които се намират далече от патрулите на талибаните, или на закрито, в нечий дом.
Още преди забраната някои от демонстрациите бяха разпръсквани от талибаните със сълзотворен газ, бой и удари с камшици. Някои от активистките получиха и писма, уведомяващи ги, че талибаните разполагат със списък с имената на жените, които са участвали в протестите, и ще ги потърсят в домовете им.
Това е и причината през октомври Шукрия Садат и много други жени да напуснат Кабул.
„Не разбирам защо мълчат“
На 15 август, преди вече 4 месеца, талибаните превзеха афганистанската столица. Тогава новината за победата на ислямистките бойци беше посрещната с шок – както от пряко засегнатите афганистанци, така и от мнозинството от западните наблюдатели.
Последва невиждано от поне 20 години медийно внимание върху Афганистан. Голяма част от него беше отделена на положението на жените и тяхното бъдеще. Експерти, журналисти, политици изразиха притесненията си, че както при управлението на талибаните през 90-те, така и сега жените отново ще се превърнат в затворници в собствените си домове. САЩ дори поставиха опазването на правата на жените като условие за размразяването на финансовата помощ за Афганистан.
Още тогава обаче този повишен интерес към бъдещето на афганистанските жени беше определен като краткосрочен, неискрен, лицемерен.
За Шукрия Садат днес, 4 месеца по-късно, тези обвинения се потвърждават. Жените в страната нямат право да учат в средни училища, да работят, да излизат извън домовете си без мъж придружител. А международен натиск върху талибаните, така че това да се промени, според нея липсва.
„Не разбирам защо международната общност мълчи, не разбирам как така са ни забравили“, споделя Садат в интервю за Свободна Европа и добавя: „Сега е времето да се говори – защо мълчат?“
„Случаят на стотици жени“
Подобни въпроси си задават немалка част от хората в Афганистан. Но самата Садат не е средностатистическа афганистанка. Тя е израснала в столицата Кабул, има добро образование, бакалавър по политически науки и диплома за инструктор по йога.
„След като завърших бакалавъра си в Индия, се върнах в Афганистан и започнах да давам часове по йога и да обучавам други жени, за да станат и те инструкторки“, разказва Садат. Тази есен е трябвало да продължи образованието си с магистратура в Истанбул.
Всичко обаче се променя с идването на власт на талибаните. Въпреки уверенията на лидерите на движението, че ограниченията на правата на жените са само временни, днес афганистанките продължават да не могат да работят, с някои малки изключения в болниците и училищата, момичетата нямат право да ходят на училище след 12-годишна възраст, а държавните университети са затворени за жени. Жени се допускат единствено в частните такива, но студентите там са разделени едни от други според пола.
Дори и да са допуснати до университети в чужбина обаче, какъвто е случаят на Садат, те не могат да заминат, защото редовните полети от и до Афганистан са спрени. Не могат да изтеглят и спестяванията си от банките заради ограниченията, наложени от талибаните – наред с ограничените си права, хората в страната са изправени и пред тежка икономическа криза.
„Преди с дипломата си за йога инструктор можех да работя и да изкарвам пари за семейството си. Но талибаните затвориха залата за спорт [в която работех]. Сега не ми е позволено да работя, нямам пари и няма как да се справям с живота си“, казва Садат.
„Това е случаят на стотици жени, които преди работеха в правителството, в различни организации. Сега те просто си стоят вкъщи. Но ние имаме същото право на работа, на образование, на спорт както другите жени по света“, добавя тя.
Това е и причината да протестира, да се бори гласът ѝ „да бъде чут“. Днес тя е част от група на жени активистки, които се опитват да привлекат международно внимание върху ситуацията на жените в Афганистан. В новата акция, която планират, активистките искат да попитат света „защо толкова бързо е забравил Афганистан“.
„Не знам защо ООН мълчи, не знам защо световните лидери мълчат, не знам защо лидерите на мюсюлманските държави мълчат за тези случаи“, казва Садат.
„Никоя майка не иска дъщеря ѝ да прави нещо толкова опасно“
Акцията ще се случи на закрито, но ще бъде заснета и разпространена онлайн. Дори това обаче крие големи рискове.
„Говорихме си с моите приятелки: какво ще стане ако талибаните видят това видео, ако ни намерят?“, споделя Садат. В началото на ноември стана известен първият случай на убита активистка за правата на жените – 29-годишната Форузан Сафи. Обстоятелствата около смъртта ѝ обаче са неясни и не се знае дали тя е била убита от бойци на талибаните.
„Опасно е, много е опасно. И аз го правя с много страх“, признава Садат.
Ако майка ми беше още жива, нямаше да ми позволи да продължавам с това.
„Ако майка ми беше още жива, нямаше да ми позволи да продължавам с това. Защото никоя майка не иска дъщеря ѝ да прави нещо толкова опасно. Но сега нямам какво да губя – баща ми го няма, майка ми я няма, сестра ми и брат ми не са в Афганистан. А аз трябва да държа съзнанието си заето с нещо.“
Казва, че единственото ѝ желание в момента е да помогне на афганистанките в борбата им за права. Това според нея е нейно задължение като образована жена.
„Докато нещата в Афганистан са по този начин, ще продължавам да го правя заедно с други жени. Защото жените имаха много мечти. Но всички тези мечти днес са мъртви.“
Най-тъжната страна на света
Мъртви изглеждат не само мечтите на афганистанските жени, а на афганистанците изобщо. Според официален доклад на Мрежата за решения за устойчиво развитие на ООН Афганистан е най-тъжната страна на света. Дотолкова, че Садат признава, че надеждите ѝ за близкото бъдеще са свързани не с граждански права, а с доставките на основни битови продукти.
Страната в момента се намира в безпрецедентна хуманитарна криза. Близо 60% от хората в 40-милионната държава нямат достатъчно храна и са заплашени от гладна смърт.
По думите на Садат положението с бедността в страната е толкова лошо, че някои семейства са принудени да продават дъщерите си. В мнозинството от случаите непълнолетните момичета биват продавани на значително по-възрастни мъже. Според последния доклад на УНИЦЕФ броят на детските бракове в страната действително се е увеличил.
„Най-бедните ядат хляб и вода, а най-тежката зима дори още не е дошла“, казва Садат. Думите ѝ потвърждават данните на международните организации, които показват, че в Афганистан не достигат основни хранителни продукти, лекарства, дрехи.
„Преди да дойдат талибаните, зимата беше любимият ми сезон, с моите приятели много я обичахме“, отбелязва Садат. „Но сега ми се струва като най-ужасния сезон в живота ми. Светът не трябва да мълчи. Храната и дрехите нямат общо с политиката.“
