В политическата реч се промъкна нова фигура, тази на „суверена“. Това стана след любопитни находки като „заедността“ на ДПС (израз, смятан в литературните кръжоци през 80-те за много cool), откритата наскоро „Работа, работа, работа“ (скука, но в инатлива ритмика), пък и „Ред в хаоса“ (стилистика на нацисткия здрав разум).
Сега пък се появи и „суверенът“. Партията „Има такъв народ“ (ИТН) настоятелно се обръща към „суверена“, обосновава се със „суверена“, прави политика в името на „суверена“, защитава интересите на „суверена“ и работи според очакванията, мислите и чувствата на „суверена“.
Няколко цитата
В последното си интервю по БНТ, сякаш дадено от началник на канцеларията на „суверена“, Слави Трифонов повтаря многократно думата. Очевидно е, че се позовава на някаква свръх инстанция, която го насочва в делата му и е гарант за смисъла на думите му. Ето примери:
- „Българските политици все още не са адекватни на желанията и потребностите на суверена“;
- „Важното за суверена е политическите партии да свършат работа;
- „Суверенът е избрал за свои представители хора, които не могат да се разберат“;
- „В следващия парламент всички трябва да проявят безусловно мъдрост, морал и смирение към суверена“;
- „Това са интересите на суверена“;
- „Интересите следва да се подредят така: на първо място са суверенът и хората, на второ – държавата“.
Това говорене не подсказва с нищо, че „суверен“ може би е широка метафора с неясни значения. Думата се употребява буквално. Най-любопитни са по-буквалните употреби, които приписват на „суверена“ желания, очаквания, намерения, надежди, разочарования, чувства всякакви, та и очакване за смирение.
„Суверенът“ като отвъдна сила
От всичко казано излиза, че „суверенът“ е същество с напрегната и несправедливо покрусена душа. То е разпънато между два полюса – хем е свръх инстанцията на политическия живот, хем е крехко и оскърбено, че не се прави онова, което ще го зарадва. И така „суверенът“ има „потребности и желания“, очаква „морал и смирение“, но пък си „има свои интереси“, които стоят „на първо място“, следвани от „интереси на държавата“, макар че политиците „не са адекватни на желанията на суверена“.
От всичко казано излиза, че „суверенът“ е същество с несправедливо покрусена душа
Но ако „суверенът“ е същество с толкова пъстра индивидуалност, защо да не го питаме и за други неща, освен споменатите в интервюто? Например дали се е имунизирало срещу COVID-19; дали е доволно от преизчисляване на пенсиите; дали е щастливо от повишаване на цените на газа; признава ли анексията на Крим; а как му се струват талибаните; спокойно ли е от нивото на прахови частици във въздуха над София или и те го тровят; одобрява ли Зелената сделка и какво ли не.
Суверенът обаче нито има такива фактически характеристики, нито иска и не иска, нито очаква и не очаква. Изобщо позоваването на „суверена“ е като обръщане към отвъдна сила, макар и надарена с безброй човешки качества. В това говорене той е човекоподобна, но все пак провиденциална инстанция, която гарантира авторитета и истината в политическата реч. (Човек вече се пита в светска държава ли процъфтява това ново говорене?)
А сега сериозно. Какво е суверен?
„Суверен“ е дума, на която речниците дават две категории значения.
Едната е по-директна, среща се във всеки популярен етимологичен речник и препраща към употребата на думата във френския език от 13 век (soverain).
Думата означава господар, носител на върховна власт, над когото друг не може да има. В частност се използва за монархически статут, който не се поставя под съмнение и има божествен произход.
Думата се използва за монархически статут, който има божествен произход
Под божествено се има предвид и нещо недотам сложно – суверенът е по природа такъв, той е даденост, каквато е смяната на деня и нощта.
Това старо значение може да се проследи в латинския до думи като онова „супер“, което днес населява всекидневната реч в смисъл „супер си“, „върховен си“, „върхът си“. Но също и думи като английското reign – владичество, господство, а в някои интерпретации и до solo, еднолично, самостойно.
Другото значение на „суверен“ също насочва към върховна власт, но не по природа, а по силата на политическото представителство.
Този съвременен смисъл на думата дължим в голяма степен на Томас Хобс. Държавата се изгражда чрез обществен договор на човешки индивиди, за да установи мир и да гарантира сигурността им. Тя е суверенът и без нейния монопол върху властта гаранции за сигурността няма. Затова тя се нарича суверен или носител на суверенитет.
Но най-съществен момент в това разбиране за суверена е моментът на политическото представителство: суверенът е носител на върховна власт, защото е излъчен чрез обществен договор между индивиди.
Другото значение на „суверен“ е за върховна власт, добита чрез политическо представителство
На това модерно значение на „суверен“ се дължи фактът, че във Великобритания се говори за „суверенитет на парламента“ (даже в парламента), а не за суверенитет на граждани, народ, крал и т.н. Но да речем, че това е изключение. Затова пък днес говорим за „трансфер на суверенитет към ЕС“. Не защото раздаваме порции от суверена-народ в говоренето на ИТН, а защото прехвърляме отделни представителни функции.
Жан-Жак Русо променя частично това значение и го раздвоява.
Логиката е следната: ако властта се излъчва и формира като представителство, то нека наричаме суверен онзи, който излъчва политически представители. И тук суверен се смесва с народ. Това днес е популярна употреба, особено в страни с крехки традиции в политическата теория и демократичната практика.
За съжаление в България такива значения на „суверен“ се подкрепят от юридическата общност по инерция от социализма и неговия нелеп израз „народна република“.
Народът, схванат като върховно основание на властта, т.е. като суверен, е доста призрачна фигура. Веднага възникват въпроси. Включва ли тя бъдещите поколения, неродените? Откъде, по изразите от интервюто на г-н Трифонов, ние знаем техните очаквания, разочарования, интереси, желания и пр. А включва ли миналите? И докъде се простира в двете посоки? Подобни въпроси заплитат още смисловия лабиринт около думата „суверен“.
Народът, схванат като върховно основание на властта, е доста призрачна фигура
Кампаниите на Слави Трифонов – и сега, и при референдума преди няколко години – вдигат лозунги като „Да върнем властта на суверена!“ или „Нека суверенът сам се управлява!“ (смисълът на ориентацията към референдуми). И напоследък дори: „Да се смирим пред суверена!“
Тези употреби заместват „народ“, което се употребява от всеки. А „суверен“ звучи някак по-така. Но само звучи.
Световните енциклопедии и политическата философия на Европа след 17 век мислят „суверена“ като висока, а и доста спорна и неясна абстракция. Затова и предпочитат думата „суверенитет“, а не „суверен“.
В България „суверен“ е електорална атракция, инструмент за политически ефективно казване на… нищо. Както всичко друго в политическата реч, с нея се мислят гласовете за следващите избори.
* Стефан Попов е професор по политическа философия в НБУ. Автор е на осем книги, сред които „Езикът на кухите фрази. Критика на политически метафори“ (НБУ, 2020), „Атлантис: Дезинтеграция на политически тела“ („Обсидиан“, 2016) и др., както и на книга за спорт – „Модерна ски техника. Съвети за любители“ (НБУ, 2019).
** Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
