Теодор Херцел – духовният баща на Израел 

През 1897 г. в Базел се провежда първият ционистки конгрес. Тогава Теодор Херцел пише: „В Базел аз създадох еврейската държава. Ако днес го кажа на всички, отговорът ще е присмех, но след 50 години ще го признаят”. Е, той греши, но само с година – Израел се появява след 51 години, през 1948 г.

Думата „ционизъм” често се използва в негативен контекст – заплаха, световен заговор. Но движението на Херцел е публична политическа формация за реализация на еврейската национална идея и голяма част от работата му е в нейното пропагандиране сред самите евреи.

През 19 век в Европа те се чувстват повече французи, германци или англичани. От това предразсъдъците спрямо тях не изчезват, а антиеврейски страсти има и в либерална Франция, и в изостанала Русия. Една от причините е в представата, налагана от християнството, че евреите имат вина за смъртта на Христос, макар удобно да се „забравя” фактът, че самият той е евреин.

До религиозните предразсъдъци вървят и икономическите. Да, еврейската религия не забранява заема и лихвата, както християнството и ислямът, затова евреите са първите банкери на Европа – харесвани, когато дават пари, мразени, когато си ги искат. И като пара в чайник се нагнетяват антиеврейски настроения, избухват, взимат жертви, успокояват се и пак започват да се нагнетяват.

Херцел вижда, че от този цикъл няма измъкване, освен ако евреите не създадат собствена държава. Но ционизмът като политическо движение не се появява на гола поляна. Преди „основополагащия” ционизъм на Херцел, има „пре-ционизъм” и „прото-ционизъм”. Пре-ционизмът е културната база на ционизма – връщането на народа в Обетованата земя и възстановяването на еврейската държава е лайтмотив още от изгнанието във Вавилон, но е задължително свързано с появата на Месия. Прото-ционизмът е от началото на 19 век и е за връщане на евреите в земите на Израел, без да се чака Месия.

Херцел първо пише книгата „Еврейската държава – опит за съвременно решаване на еврейския въпрос”. Тя среща съпротива сред част от еврейската интелигенция, но е популярна сред „широките еврейски маси”. А после създава ционисткото движение. То няма единна политическа философия, в него влизат социалисти, религиозни фигури, „националистически” и „културни” ционисти. Затова никой човек или мнение не бива да се приема за въплъщение на „официалната” ционистка идеология.

Освен многото вътрешни проблеми, има и външни. Основният е, че ционизмът се появява, когато се създават повечето национални държави в Европа и няма свободни територии. Херцел трябва бързо да се издигне в политиката и висшата дипломация, но създава добра основа. Той умира внезапно през 1904 г., но ционистката идея и после се развива бързо.

Още през 1917 г. Артър Балфур, британски външен министър, пише: „Великобритания ще създаде еврейски национален дом в Палестина, при условие, че няма да бъдат засегнати правата на вече съществуващите там общности.”

Въпросът за тези общности и отношения им с евреите е сложен. Но каква е идеята на самия Херцел? Тя се базира на илюзии и нежелание да види истината. През 1902 г., в утопията „Старата нова земя”, той излага представите си как новата държава взима най-доброто от съществуващите политически и социални системи, няма конфликт с местните, които са с равни права и са доволни от идването на евреите, защото те издигат и тяхното житейско ниво.

Херцел държи на своята наивност дори когато получава реалистични доклади от Палестина, а при личното си пътуване до Йерусалим избягва контакти с арабите. Но е наясно с друго: „В Палестина ние трябва да създадем нещо като бастион на Европа срещу Азия, преден пост на цивилизацията срещу варварството.”

Теодор Херцел е роден през 1860 г. в Будапеща, в богато немскоезично семейство. На 6 е в немско училище, а в дома му идва учител по иврит. Иска да стане инженер и учен, но не му върви с техниката. После се запалва по поезията и хуманитарните науки. С охота върви към асимилация в немската среда, но не къса напълно връзката с еврейското. Вече юноша, стресиран от антисемитска реплика, пише в дневника си: „Колко са глупави евреите, че понасят това и не си намерят собствена страна”.

През 1878 г. семейството се мести във Виена. Там Херцел учи право и е член на немско студентско братство, но напуска – пак заради антисемитски забележки. Когато завършва, практикува малко, но правото не му е по вкуса и се ориентира към журналистиката и драматургията, а името му постепенно става известно.

През 1891 г., сто години, след като евреите във Франция получават граждански права, Херцел е кореспондент в Париж на либералния „Нойе Фрайе Пресе”. Той е изумен от антисемитизма там, а кулминацията е „Аферата Драйфус”, за която пише: „В това има желание да се обвини не само един евреин, а в негово лице всички евреи”. И в дневника си е категоричен: „Процесът Драйфус ме превърна в ционист”.

Херцел излага вижданията си в книгата „Еврейската държава”, а тя е основа за разгръщане на ционисткото движение. Най-общо, идеята е държавата да се изгради от две организации – „Еврейско общество” и „Съюз на евреите”. Съюзът ще е политическо представителство на еврейския народ, а Обществото ще се занимава с икономическите дела, включително изселването и заселването.

Новата държава ще е напредничава, с пълна свобода на вероизповеданията, църковните институции няма да се месят, всички ще имат граждански права, независимо от расата или религията, ще има седемчасов работен ден, ще се използва електричество и откритията на модерната наука.

Като лидер на ционизма обаче, пред Херцел стои важният въпрос – къде е мястото на еврейската държава. Той е склонен и на други опции, освен Палестина, тогава област в Османската империя. Първо опитва да договори със султан Абдулхамид II сделка „земя срещу пари”, но среща отказ и се ориентира за подкрепа от Лондон. Там се кроят планове за Синай, Аржентина, дори днешна Кения. Работата се проваля, но е широко разгласена от пресата и Херцел извлича ползи – показва на самите евреи, че е по-добре да се държат като общност, демонстрира силни връзки и международен авторитет, заздравява лидерските си позиции в ционисткото движение.

Той обаче не успява да стигне, където иска – има слабо сърце и през 1904 г. казва на приятел: „Не съм страхливец и спокойно отивам към смъртта, още повече, последните ми години не минаха без полза”. Малко по-късно Теодор Херцел умира, когато е на 44 години.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036………. .