Сибирското село Уст-Кабирза е разделено от река Мрас-Су на две. На единия бряг са къщите, а на другия – гробището.
Мостът между двете части отдавна е разрушен и никой не го възстановява. Затова мъртвите ги пренасят с лодки или с високопроходими автомобили, когато реката замръзне.
Проектът на Радио Свобода „Сибир. Реалии“ говори с местните за войната в Украйна, мобилизацията и смъртта на техните роднини.
Шорците са тюркоезичен народ, който живее в югоизточната част на Западен Сибир, главно в южната част на Кемеровска област, както и в някои съседни райони на Хакасия, Алтай и Красноярск.
Общият брой на населението е около 13 хил. души. Около 80% от тях са в Кемеровска област. Басейнът на река Мрас-Су е тяхната историческа родина.
„Единият ми брат загина, а другият загуби ръката си“
На единия бряг на Уст-Кабирза има няколко улици и билбордове със Z-пропаганда. Един от местните е облечен с тениска с буквата Z на гърдите.
На другия бряг има само няколко къщи и гробището. На най-видното място има три гроба – на загиналите в Украйна Никита Королков, Игор Тепчегешев и Владимир Шипеев.
Сестрата на Владимир Шипеев Ирина Величутина сега живее в Новокузнецк и работи като фризьорка.
„Рожденият ден на Вова трябваше да е на 17 август“, каза тя. „Сега неговият ден е 1 юли, когато почина“.
Семейство Шипееви са чистокръвни шорци, разказва Ирина. В семейството са три деца – тя и двама братя, Вова е бил най-малкият.
„Единият ми брат загина, а другият загуби ръката си“, казва Ирина.
30-годишният Шипеев заминава на война през есента на 2022 г., когато започва мобилизацията. Загива от шрапнел на 1 юли 2023 г. Другият брат, заминал на фронта като доброволец, се връща без ръка.
„Нашата народност измира. Младите заминават за градовете. Или се напиват до смърт.“
Река Мрас-Су понякога поднася неприятни изненади. По време на наводнението през 1960 г. крайречните къщи са залети. През пролетта на 1962 г. осем ученици се давят, докато се придвижват от единия до другия бряг на лодка.
В двора на местното училище има паметник на загиналите. На фасадата на същото дървено училище днес виси транспарант с портрета на загиналия във войната, която Русия води в Украйна Никита Королков.
Майката на Королков е учителка в училището. Синът ѝ служи седем години във военнодесантните войски, а след началото на войната момчетата от дивизията са едни от първите, „хвърлени“ в нея.
Уст-Кабирза е административен център на 29 малки села. Има детска градина, средно училище, библиотека, два клуба, поща, здравен пункт, три магазина и горско стопанство. Местните работят или в тези бюджетни организации, или в частни дъскорезници. Няма достатъчно работа за всички. Много от тях са регистрирани като безработни.
„Останахме много малко от нас, шорците. Народът ни измира“, казва Анатолий Судочаков. „Младите заминават за градовете. Или се напиват до смърт, тъй като нямаме имунитет към алкохола. Защо се напиват до смърт? Защото няма работа.“
След създаването на шорския национален парк в областта през 1989 г. местните са принудени да живеят под безброй забрани. Забранен им е ловът, риболовът, цепенето на дърва, косенето на сено с трактор, засаждането на картофи и дори събирането на мъх в териториите на Националния парк без разрешение от ръководството му.
„Тук нищо не се е променило, нищо не е построено от царско време“, казва местен.
„Оцеляваме само със земеделие, лов и риболов. И непрекъснато ни затягат гайките: понякога тук не можете да плувате, понякога не можете да ловите риба тук, понякога можете, но не много. Забраниха ни традиционния лов. Сега дори не можем да сечем дърва за огрев за зимата без разрешение и надзор. А това е нашата изконна земя“, добавя той.
„Просто те са най-лесни за събиране“
В центъра на Уст-Кабирза има паметник на загиналите във Великата отечествена война. Още в първите ѝ дни шорците са мобилизирани.
Така става и през есента на 2022 г., веднага след обявяването на мобилизацията за войната в Украйна. Сред привиканите в армията от региона преобладават шорци.
„Просто те са най-лесни за събиране. Всеки, който не е бил в тайгата по това време, беше подбран. Те са простодушни и мотивирани, когато към тях се приближаваш от позицията на властта“, казва жителят на Тащагол Павел Поляков.
„Хората от военните комисии летяха с хеликоптери в отдалечени села, в райони, където няма пътища, за да мобилизират мъжете в армията“, казва Яна Танагашева, представител в ООН на Обществото на застрашените народи.
„Ако в село с население от сто души бъдат повикани десетина мъже, това е пагубно не само за селото, но и за целия народ шорци. Освен това мобилизираните биват изпращани на сигурна смърт“, добавя тя.
От пролетта телата на загиналите започват да пристигат.
„Представители на шорските общности често се появяват по телевизията и на различни обществени места с думи на подкрепа за специалната операция“, казва Наталия Чудоякова.
Пропагандни призиви шорците да се ‘обединят с останалите граждани на Русия в името на властта, единството и светлото, мирно бъдеще за децата и да подкрепят Северния военен окръг“ бяха отправени по местни телевизионни канали, например от председателя на шорското общество Владимир Апанаев и председателката на обществената организация на коренното население на шорците „Томазак Тур“ Светлана Душкина.
По информация на „Сибир. Реалии“ шестима шорци са загинали във войната, друг се води безследно изчезнал. Всички те са жители на Таштагол, Шерегеш или Уст-Кабирза, тоест селища, където има комуникация и интернет.
Миналия юни шорските шамани изпълниха ритуал на река Таенза в подкрепа на руските военни, които отидоха в Украйна. Те призоваха духовете си покровители да се притекат в тяхна защита. По време на ритуала птиците млъкнаха. Шаманите обявиха, че това е добър знак – природата е чула. Това означава, че войната скоро ще свърши. Но през есента в Русия обявиха мобилизация.
