Богдан Ермохин израства като сирак в Мариупол – градът в източната Донецка област на Украйна, който стана обект на безмилостна обсада в първите седмици на пълномащабната инвазия на Русия през февруари 2022 г.
Когато руските сили поемат контрола над града, младежът става едно от над 20 000 деца, които според Украйна са били незаконно депортирани в Русия от началото на войната. Той прекарва около година и половина в приемни семейства в Русия против волята си, преди да бъде освободен на 19 ноември – в деня, в който навършва 18 години. Това се случва след украинска и международна намеса, дълго след като руските власти отказват това.
Историята на Богдан става публична след пресконференция на руската комисарка по правата на детето Мария Лвова-Белова, която заедно с президента Владимир Путин получи заповед за арест от Международния наказателен съд в Хага по подозрение за депортиране на украински деца.
През април тази година тя съобщава, че руските сили за сигурност са задържали 17-годишния тогава украинец на границата с Беларус, при опит да избяга от Русия. Той пробва да направи това неуспешно неведнъж.
Сега най-после Ермохин е отново в родината си. От новия си дом в украинската столица този месец Богдан разказа пред журналист от украинската служба на Радио Свободна Европа/Радио Свобода как е бил отведен от Мариупол заедно с 31 други украински деца, за натиска на Москва да го индоктринира и опита да го привлече в руската армия, за да се бие срещу родината си.
Той даде интервюто в центъра на Киев, където никога не е бил. Навсякъде се вижда изложена унищожена руска техника. На въпрос какво чувства при тази гледка, той отговаря: „Чувствам топлина в душата си. Чувствам, че скоро ще победим, че духът ни не е сломен и че сме по-силни, отколкото някой може да бъде“.
„Разбирах, че няма да мога да направя нищо“
Богдан и сестра му губят родителите си, когато той е едва 6-годишен. След това живее в приемни семейства или в къщи от семеен тип, а в годината преди войната е под опеката на държавата.
Когато руските сили окупират Мариупол, живее три месеца там. Последното, което си спомня е един разрушен град: „Наричам го град-призрак, защото толкова много хора загинаха там. Живеех в единствената девететажна сграда в целия район. Видях всички експлозии, цялата военна техника. Беше страшно“.
Богдан разказва, че във всеки двор на къща е имало по 30 убити – погребани там.
Никога няма да забрави едно момиче, което вика „Помощ!“, виждайки майка си мъртва.
„Държах я в ръцете си с надеждата, че мога да направя нещо. Но разбирах, че няма да мога да направя нищо. Опитах се по някакъв начин да ѝ покажа с усмивка, че всичко ще бъде наред. Но нищо добро не се случи“, добавя Богдан.
Казва, че в един момент всички са живели в мазетата и са ядели каквито запаси са им останали. Положението е било толкова тежко, че сега смята, че ако не са били напуснали Мариупол, е нямало да оцелеят повече от седмица, защото в един момент храната е свършила.
Той напусна, взе всичките ми документи със себе си и се освободи от всякаква отговорност
В началото на войната негов настойник е директорът на училището, в което учи.
„Той напусна, взе всичките ми документи със себе си и се освободи от всякаква отговорност. Чух, че е бил ранен. Явно се е страхувал, но можеше поне да ни даде документите, защото без тях не можех да отида на територията, контролирана от Украйна“, казва още момчето.
Първоначално откарват него и другите деца в Донецк – окупираната столица на Донецка област, след което принудително го извеждат в Русия. Децата нямат избор, защото нямат документи.
Самият Богдан казва, че са тръгнали с надежда, че ще успеят да се измъкнат по някакъв начин.
„Всички те са слепи патриоти“
Впоследствие ги откарват в Русия с автобус и самолет и ги настаняват в санаториум. След това ги разпределят в руски семейства. Казва, че повечето от останалите украински деца все още живеят така. На всички тях руснаците казват, че са били предадени от Украйна на Русия: „Има много пропагандни истории за това и много деца, дори от моята група, повярваха в това, за съжаление. Включително, че в Украйна децата са продавани за органи“.
В Русия го пращат да учи в училище за автомеханици. Казва, че руските му съученици са го обиждали открито: „Заради това, че съм по техните думи „хохол“ (обидно наименование за украинците – бел.ред.) – да се разкарам. Което всъщност и направих“.
Рускинята, при която е настанен да живее с решение на руски съд, се отнасяла добре с него, дори накрая го подкрепяла в желанието му де се върне в Украйна, но не се противопоставяла на властта в Русия.
През август Богдан е посетен от Мария Лвова-Белова, която го принуждава да напише декларация, че не желае да се връща на територията на Украйна, докато не навърши пълнолетие.
Най-страшно е обаче, когато получава призовка да се яви във Военния комисариат на Московска област. Тогава негов адвокат съобщава, че Богдан може да бъде мобилизиран и изпратено във войната срещу Украйна – веднага след като навърши 18 г.
Въпреки всичко, докато е в Русия, той има смелостта да пише в социалните мрежи, че Украйна му липсва и иска да се върне. Казва, че не го е било страх, въпреки че е получавал заплахи от руските власти.
„Нямаше как да променят мнението ми по никакъв начин. Всички те са слепи патриоти“, казва той.
На 7 ноември той дори публикува снимка, на която се вижда украинското знаме, и пише: „Запомни това. Зад черната ивица винаги е бяло. Цялата страна е с мен. А с теб – само лъжи. С гордост мога да кажа, че съм украинец“.
Само ако не губим сърцето си, ще можем да победим
Когато се връща в Украйна, Богдан записва песен за Мариупол, която нарича „Родина“. Посвещава я и на украинските деца, които още са в Русия.
„За да повярват в себе си, за да не престанат да вярват в победата, за да не губят кураж. Само ако не губим сърцето си, ще можем да победим“, посочва той.
Сега Богдан и негови приятели планират да създадат благотворителен фонд, за да помогнат за връщането на депортирани украински деца: „Те се чувстват изоставени. Всяко дете се чувства изоставено“.
Според него трябва да се вдигне много шум, за да бъдат върнати те. Той дава за пример, че едва след неговото обръщение към Володимир Зеленски и към кабинета на Дмитро Лубинец (украинският парламентарен комисар по правата на човека), „всички наистина разбраха, че искам да се прибера у дома, въпреки че бях заявил това по-рано“.
Засега Богдан Ермохин мисли да продължи да учи. Но не се страхува и да влезе в украинската армия.
