„Властта убива, абсолютната власт убива абсолютно.“
Рудолф Румел, 1994 г.
Поводът да пиша тези редове е 5 август, денят на паметта за жертвите на комунистическия терор в Русия. Руската обществена организация „Мемориал“, сега изнесена в чужбина, призова датата да послужи за освежаване на паметта за широкомащабните инициативи на съветския режим за унищожаване на нации и народи.
През 1937 г. това е денят, в който започва изпълнението на заповед на съответния министър на вътрешните работи на СССР Николай Ежов за прочистване на страната от „врагове“. Дните на признателност, памет и почит към жертвите на комунистическите режими, подобно на този ден в България, са подбрани според историческото им значение за конкретната страна.
В България това е датата, на която са произнесени присъдите от Народния съд през 1945 г. В Унгария – датата, на която през 1947 г. е арестуван незаконно и изпратен в СССР водачът на опозиционната на комунистите партия на дребните собственици.
Европейската мрежа за памет и солидарност, Балтийските страни и правителствата на много страни членки на ЕС, Украйна и Грузия отбелязват датата на подписването на договора между Германия и СССР (23 август 1939 г.), направил възможна Втората световна война, като ден на жертвите на тоталитарните режими на ХХ век (България изглежда е единствената страна от Съюза, в която тази мрежа няма партньори – б.а.).
Институтът за националната памет в Полша (създаден с акт на Сейма през 1998 г. – б.а.) изучава и отбелязва датите на извършените от комунизма престъпления от 8 ноември 1917 г. до средата на 1990 г.
В САЩ с акт на конгреса през 1993 г. е учредена Фондацията за възпоминание на жертвите на комунизма. Тя отбелязва като ден на паметта за тях 7 ноември – Октомврийската революция поставя началото на особена форма на държавно управление, която е отговорна за поне 100 милиона жертви.
Практика на унищожаването на хора
Причината за смъртта на всички тези хора получава едно особено статистическо наименование – „смърт чрез правителство“. То е въведено през 1994 г. от политолога Рудолф Румел.
Той доказва, че от началото на писаната история до 1900 г. царе и прочее управници са отнели живота на над 133 милиона души, а от 1990 до 1999 г. – на 262 милиона. От тях 62 милиона са „заслуга“ на съветската „държава-ГУЛАГ“, а 73 милиона – на Китай под управлението на Мао. От съседните на България комунистически страни най-голям е „приносът“ на югославския диктатор Йосип Броз Тито – малко над 1 милион.
Призивът на „Мемориал“ е на първо четене доста по-скромен като начинание. Целта му е да се стимулира споделянето на документи и спомени за терора на съветските власти над национални малцинства. По-точно става дума за попълване с нови материали на т.нар. „отворен списък“ на жертвите на съветската власт. Към момента в него са въведени над 3,2 милиона имена.
Една от най-незапълнените категории е тази на жертвите от различните народи на СССР.
За около 15 месеца около 1,5 милиона души са изпратени в концентрационни лагери или са осъдени на смърт
Вследствие на заповедта на Ежов, за около 15 месеца около 1,5 милиона души са изпратени в концентрационни лагери или са осъдени на смърт. 240 хиляди от тях са от народностите, населяващи Съветския съюз. 170 хиляди са разстреляни. Те са обикновено хора с авторитет и сплотяваща роля в техните общности.
Но вниманието към жертвите и антихуманния характер на комунистическите режими губи от поглед важната подробност, че на унищожение подлежат народи, включително чрез умъртвяване и затвор, не представители на основните народности на дадена страна.
Да се върнем към България.
Съсредоточаването на политическото внимание върху жертвите на Народния съд също пропуска много важни обстоятелства.
Преди него са избити без съд и присъда хиляди. След него са неутрализирани горяните и опозицията, техните семейства и „бившите хора“ (чийто статус и съдба са реконструирани в книги и документални филми). Изгонени от България са турците и други несъгласни с ТКЗС, ведно с въдворените в българския ГУЛАГ мислещи различно или просто нехаресвани от властта люде.
Благодарение на Агенция „Архиви“, Института за изследване на близкото минало, неговите автори, експертен съвет и около 1100 тома библиотека, картината на репресиите може да придобие известна конкретика.
Към този принос за паметта към жертвите на комунизма, и в частност тези от малцинствата, следва да добавя и стореното от Софийска платформа, от над 50 документални филма и множество извори в интернет, от създателите на сайта Декомунизация, както и от авторите на инсталацията „Съседите“, представена в България и на Венецианското биенале тази година.
Изброяването може да бъде продължено
Но датата 1 февруари и списъкът с имена от Мемориала на жертвите на комунистическия режим в центъра на София изискват коментар, усилие за пълен списък, създаване на платформа за проверка, допълване и споделяне на документи.
Пропуснати в списъка на жертвите, или по-скоро разпръснати в различни списъци, са жертвите на държавната политика за преименуване на помаци и турци, на „борбата“ с хулигани, тунеядци, убитите емигранти и множество представители на различни професии, малцинства и обществени слоеве, въдворени и унищожени в лагера „Белене“ и българския ГУЛАГ. Според оценката на списващите „Декомунизация“ общият брой на тези хора е 250 хиляди.
Ориентацията в българския вариант на всяване на смърт чрез правителствена политика за периода от септември 1944 г. до ноември 1989 г. изисква неимоверни усилия. И, за разлика от други страни, в България засега се осъществява предимно благодарение на отделни хора и организации.
Паметта за жертвите на тази смърт често бива неглижирана и подтисната от различни политически инициативи и партии. Последният пример е предложението на правителството президентът да награди деятел на управлението преди 10 ноември, който обосновава изгонването на турците с „необходимостта“ „да се пусне малко кръв“. Основният аргумент на това предложение е не по-малко несъстоятелен: приносът на този деятел за „духовното въздигане на нацията“.
Логика на убийството на народи: теория и съвременен опит
Румел въвежда термина „демоцид“ – убийството на хора от правителството на страната, в която живеят. Включително геноцид, политически и масови убийства. Той не е задължително да стига до пълното премахване на културни групи или народи (дори, когато има такава цел, тя е трудно постижима), а по-скоро елиминира подгрупи, за които се смята, че трябва да бъдат отстранени по политически причини или поради твърдения за бъдещи заплахи.
Пак според Румел, от всички жертви на насилствена смърт през ХХ век, войните, водени от недемократични правителства са причина за смъртта на 14,6%, а демоцидът е отговорен за 82% (войните, водени от демократични правителства, са причина за 2.2% от смъртта, а техният демоцид – за 1% от насилствената смърт – б.а.).
Теорията на класовата борба създава национални автокрации и нацизъм
Унищожаването на хора от този мащаб през миналия век наистина започва на 7 ноември 1917 г. с преврата на болшевиките в Русия. Промишлеността за унищожаване на хора в концентрационни лагери също е създадена там. Идеологическите ѝ основания са в теорията на класовата борба и във възгледа, че правителствата, а не хората, са инструмент на обществената промяна.
Тъй като правителствата имат монопол върху физическото насилие, макар и временен, само на територията на дадена страна, инструментът е приложим само на нейна територия. Теорията на класовата борба създава национални автокрации и нацизъм. През 1930-те години Германия копира от СССР и централното планиране и концентрационните лагери.
Войната на Русия срещу Украйна е продължение на тази националистическа традиция. Тя може да бъде ограничена само ако демократичният и цивилизован свят се съсредоточи върху подкрепата за Украйна срещу агресията на Кремъл.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
