За родното образование, за матурите, слабите резултати и експериментите в училище Dnes.bg разговаря с Маргарита Христова.
Тя е доктор по методика на литературното обучение и учител по български език и литература с над 20 години стаж. Занимава се активно с образователен дизайн и мениджмънт на образователния процес.
Има управленски опит в частна образователна институция. Автор е на иновативна методическа програма за развитие на критическото, концептуалното и творческото мислене чрез уроците по български език и литература. Обучава учители и споделя опит за интегриран образователен процес в електронни платформи.
Госпожо Христова, с какви нагласи учителското съсловие посрещна новата учебна година?
Българският учител винаги е приемал с особено вълнение първия учебен ден заради празничната среща с децата и младите хора. Това взаимоотношение е изключително зареждащо особено когато в очите на учениците се чете очакване, доверие и желание за развитие. Тогава и учителите се мотивират да посветят поредната година от живота си за каузата на доброто образование. Трябва да бъдем честни обаче и да си признаем, че учителският ентусиазъм е примесен с доста притеснения, причините за които идват от различни посоки – от поредната ударна доза недообмислени промени на МОН, с които се заявява новият политически кабинет; от нарастващия административен товар, от който уж се освобождаваме, а все не успяваме; от възлагането на множество допълнителни отговорности върху учителите и училището от най-различни институции; от липсата на време и действителни възможности да се осъществи задълбочен образователен процес; от формализацията на помощта за учителите; от все по-голямото неразбиране от страна на родителите. Списъкът може да бъде продължен. Всичко това действа демотивиращо на колегията, която въпреки всичко това устоява на предизвикателствата.
Българското образование има силни традиции, но защо днес родното обучение непрекъснато е на фаза експеримент, а резултатите на учениците са все по-слаби?
Поставяте най-важния въпрос – за зрението и прозренията ни като общество и за визиите, които трябва да изградят хората с тясна експертиза за ролята и същността на образованието. Заради обемно изложената нормативната уредба в сферата на образованието изглежда, че системата е в ред, но все повече хора вътре и вън от нея остават с усещането за хаос и неоправдаване на очакванията. Аз имам своите обяснения за това и може да прозвучи твърде пресилено някому, но за мен като учител, който е в училището целенасочено и всеотдайно вече 20 години, този хаос е предзададен. Ще попитате как – обобщеният отговор е: по много пътища. Обстойният отговор надхвърля възможностите за изложение в едно интервю, но ще маркирам основното.
Експериментирането е търсене на възможности за преодоляване на проблемите, възникващи в историческия и културен процес на развитие на обществото. Но опитите могат да бъдат пагубни, ако се правят необмислено или неискрено. Последното означава, да се имитира търсете на изход, а да се преследва в действителност хаос в образованието. Целта на всяка една промяна е постигането на положителен ефект, който да доведе до желан резултат. И тук е първият голям сблъсък на визии – какъв образователен продукт искаме като общество да имаме. Официалната обществена договореност дефинира очаквания резултат от работата в училище като „оформяне на личности, образовани и с изградени меки и специализирани умения; оформяне на личности, адаптивни в съвременната обществена ситуация, но с корени и отношение към българското общество“. Оказва се обаче, че нейде в Европа се кове обща визия за личността и тя все повече придобива очертанията на надмогнал националните си ограничения неолиберал, който е „добър гражданин“. Под „добър гражданин“ най-често се разбира толерантен към всичко и всички човек, който оставя в ръцете на политическия елит съдбата си и не търси отговорност за злоупотребите с властта.
Ориентираният, добре образован и взискателен към себе си и останалите гражданин не е цел на същия този елит, защото създава много „проблеми“. Така идва същественият въпрос – как да се дефектира системата, за да не произвежда този тип граждани. Един от начините е с непрекъснати експерименти с предизвестен край. Най-актуалният пример: Преди дни Швеция обяви, че връща хартиените учебници и писането на ръка, тъй като дигитализацията е нанесла сериозни вреди на подрастващите. В същото време нашето Министерство на образованието отново тези дни излиза със стратегия за преодоляване на ниските резултати и вписва като водеща цел „преодоляването на пропуските чрез дигитализиране“. И не за първи път се оказваме в ситуация, при която сме се запътила натам, откъдето другите се връщат с новини за път към пропаст“. Това в пряка реч се нарича неадекватност.
И още нещо, което за учителите е пределно ясно, но явно не и за експертите от високите етажи – експериментирането е сложна научна дейност, която се извършва при строго определени условия и ред от подготвени специалисти. Не може и не бива да се експериментира с цяла система, и то под давлението предимно на външни фактори. Експериментирането има дълъг подготвителен период на изследване на приложимостта на дадени модели в местната ситуация и се прави с ограничена група, която е обект на изследване. Едва когато резултатите са доказано ефективни и обществено приемливи, тогава може да се премине към масово прилагане, и то отново при строго следене на процеса.
Как да се установи адекватността на една образователна програма, когато я започваме не от първи, а от осми клас с мотива „нямаме време да чакаме“? Или как се правят промени, без да има завършил випуск по дадена програма, за да се отчетат резултатите от прилагането ѝ? Как така едно външно оценяване като инструмент за мониторинг ще бъде приемано като определящо за учебното съдържание и ще поставя под съмнение смисъла на обучението? Ако се предлага отпадане на всяка задължителност от обучението, има ли подготвени учители да приемат това предизвикателство, или ще настъпи тотален хаос, от който няма връщане назад? Въпросите са безброй. Обществото ни е залято с политически заявки и начинания, но вместо ефект от тях се фиксират множество дефекти.
На езика на изморените от образователни експерименти учители в системата това е „преливане от пусто в празно“, а има и още по-красноречив израз: „кипи безсмислен труд“.
В началото на годината сме, но нека поговорим за матурите – за и против тях, трябва ли да са в този вид, какво оценяват те – грамотността на учениците или неграмотността на системата?
Отваряте още една голяма тема. Смисълът на държавните зрелостни изпити, а и на така наречените „малки матури“ в 7 клас, е във възможността учениците да покажат знания и умения, придобити през съответната степен на образование – основно или средно. Тези изпити е ясно, че не предполагат изява на всички знания и умения, върху които се работи в училище. Видът на изпита не дава възможност да се покажат интегрирани знания, нито пък умения за устно представяне като публично говорене, презентиране, дебатиране. Писменият изпит ограничава и това е така по обясними причини, най-важната от които е да се приложат единни критерии при оценяването на конкретни компетентности и да се избяга от субективността.
Не е тайна, че образованието е функция на социалната политика и поради това върху изпита и оценяването оказват влияние редица „извънобразователни“ фактори. Целта на всяка власт е да се избегнат сътресенията и последващият обществен гняв от провала на една система. Затова се прилагат редица механизми за прикриване на действителната картина, а вие я дефинирахте – все по-неграмотни поколения. В случая критериите за оценка са това, което прави възможен „големият заговор срещу българското дете“, както го нарича един водещ български журналист.
Два са съществените въпроси, които показват проблемност – нивото на трудност на матурите и критериите за оценяване. Факт е, че матурите стават по-лесни с всяка изминала година въпреки заявките за обратното. Оценка „Среден 3“ би могла да се постигне и със знания и умения, придобити до 7. или 10. клас. Твърдението ми се основава на лични експерименти. Ако всички образователни стандарти се превърнат в критерии и тези критерии са подчинени на формулата „Среден 3“ при 50% резултат, то това ще промени значително картината и няма да има как да се прикрие провала на образователната политика. И да, сегашните матури са индикация за дефектите на системата. Дай, Боже, да не попадаме в ситуация като представената във филма „Идиокрация“.
Пет години след Освобождението Вазов пише „Език свещен на моите деди“. Но един от основните изводи днес, след всяка матура, е: учениците четат, но не разбират. Не разбират езика на математиката, на физиката, на химията, не разбират необходимостта да се работи с българския език, а оттам безразличие и липса на мотивация да го учат. Как да се излезе от този кръг?
Забелязала съм, че мотивацията за учене е пряко свързана с осъзнатия смисъл да се учи или да се прави каквото и да е в училище. Учениците отказват да учат, да четат, пишат, мислят, говорят, когато не виждат смисъл в това. Затова за мен като учител е абсолютно необходимо преди учителят да започне работата си с учениците в началото на учебната година, а след това и във всеки учебен час, да обясни какво ще се прави и защо е нужно то.
В училището, което ръководех доскоро, имахме слоган: „Придаваме смисъл на образованието“ и много от дейностите имаха мотивационен характер. Без това натрапчиво обяснение до прозрение всяко последващо усилие е обречено на провал. Разбира се, учителят трябва да има за свой партньор в мотивирането както родителите, така и обществото. За съжаление, доста от провалите се коренят именно в разминаването между учители и родители и между училище и общество. Ако обществото е загърбило ценностите, които училището възпитава, то тогава се оказва, че социумът саботира образованието. Противоречията винаги работят в полза на провала.
Но да се върна на „неразбирането“. Има причини за това. Първо, поради претоварените програми има дефицит на време за осмисляне на текстове. Второ, извличането на информация, обработването и осмислянето ѝ са нелеки интелектуални задачи, които изискват максимална концентрация, каквато в учебна ситуация с 26 ученици в клас се постига рядко и трудно. Трето, работата с текст изисква много упражнения и самостоятелна работа извън училище, а съвременните млади хора не са особено мотивирани да полагат допълнителен труд.
Неслучайно учителят Тео говори за нуждата да възпитаваме в труд младите хора. Те се сблъскват с поредното противоречие – обществените реалности показват, че не тези, които полагат най-много труд, са успяващите. В „света на големите“ се насърчават посредствеността, атрактивността, хитростта, комбинативността, умението да се постига желаният резултат по принципа на най-малкото съпротивление. Четвърто, нивото на зрялост у учениците не предполага да се разбере сериозната необходимост от осмислянето на различни текстове, както и да се оцени фактът, че извън училище в житейската практика манипулациите, от които трябва да се предпазят, идват най-вече чрез текстови послания.
Изходът от омагьосания кръг е целенасочена работа за преодоляване на всички тези и още пречки. Не бива да се очаква всичко само от учителя. Дял имат от МОН, родителите и обществото като цяло.
Вие бяхте един от преподавателите, които се обявиха против идеите на МОН да отпадне терминът „спасение”, а Вазовите „Левски“ от „Епопея на забравените“ и „Под игото“ да се преместят от Х в IX клас. Каква е опасността от готвените промени?
Всеки здрав разум би реагирал на голяма част от направените предложения за промени. Разбирам, че Министерството е срещнало сериозен отпор в лицето на учители и експерти и това ми дава увереността, че колегията не се е предала през поредните недомислици.
Стар трик на МОН е да си измива по пилатовски ръцете, като казва, че предложенията за промени са дошли от работни групи от учители. Странно защо експертите от регионалните управления на образованието в 28-те области в страната не знаят за сформирането на такива групи и за работата им по учебните програми. Тайна остават и имената на „инициативните“ учители.
Друг стар трик на МОН е такива неприемливи за голяма част от обществото промени да се обсъждат в отпускарския август, когато най-малко учителите имат сили и възможности да пишат становища, да мотивират позиция, да доказват очевадното.
Програмите по БЕЛ, по история, по философски цикъл имат много важна функция за формирането на идентичността на младите хора, за изграждането на критическото и концептуалното им мислене. Затова те са „опасна и сериозна зона“, в която трябва да се работи много прецизно, а обществото в лицето на родителите, учителите, културолозите, журналистите да следят под лупа какво и как се заличава и какво и как се вмъква.
Да се заличи „спасението“ като основно понятие по темата за „Човек и Бог“ от учебната програма по „философия за 10. клас, означава да се посегне на фундамента на християнството, което има определящо значение за вековната ни култура. Ако няма спасение, няма и Спасител.
Премахването на основно понятие означава да не се мисли върху него, да не се познава същината на традиционната за България вяра, да се отнемат нейните опори. Това посегателство би могло да се чете и като целенасочена агресия срещу умовете и сърцата на българските ученици.Това е една от опасностите. Идеологията на глобализма, просмукваща се и в образователната сфера, цели удар върху фундаменти като вяра, националност, семейство, идентичност.
Като литератор мога да добавя, че в литературата ни още от Средновековието писателите използват художествения принцип „Подражание на Христа“ (ImitatioCristi). Според него героите се уподобяват на съвършения нравствен пример на Спасителя и така се остойностяват. Да се посяга на спасението като фундамент, означава, освен всичко и предзададен провал на литературната рефлексия.
През Възраждането Ботев и Вазов използват универсалния за европейската култура принцип „Подражание на Христа“. Пръв Ботев уподобява Левски на Христос в елегията „Обесването на Васил Левски“. Вазов доразвива тази съпоставка в одата „Левски“ и в останалите творби от цикъла „Епопея на забравените“.
В нашата литература има цяла поредица образи на спасители на България и българщината, изградени като подобия на Спасителя Христос. Бойчо Огнянов от романа „Под игото“ и Лазар Глаушев от романа „Железният светилник“ са само два от многото примери.
В действията на МОН прозира безумното намерение да се заличи християнски фундамент, на който лежи класическият свод от знакови за културата ни творби. Затова аз виждам връзка между посегателството над „спасението“ и „Спасителя“ и промените, свързани с Иван Вазов.
МОН на практика иска да заличи Вазов от културното съзнание на нацията, ситуирайки го в края на учебната програма за 9 клас. Това означава да се учи в края на месец юни, когато де факто никой не учи. Защо именно Вазов? Защото той има най-големия принос за изграждането на колективната памет на българите.
Посегателство имаше и върху Паисиевата история. Предложението бе да отпадне изучаването на първия предговор на „История славянобългарска“, а да остане само втория. Погледнато в перспективата на времето МОН все повече съкращава базисни за българската идентичност текстове. Преди се изучаваха целите произведения – сега все по-малки части от тях. Така се парира възможността за изграждане на концепт, на цялостна картина, която предполага разбирането.
Това е един от сериозните поводи сегашното държавно управление да търпи критики по посока на темата обезбългаряване на българите. Прозира идеята за продуцирането на денационализирани индивиди, пред които се открехва вратата към „чудесата“ на трансхуманизма.
Дигитални ученици и аналогови учители – този проблем съществува ли в българското училище? Как образователната система да изгради модерно образование, така че децата да влизат с удоволствие в класната стая, а предметите да бъдат интересни?
Не е тайна, че учителите са поставени в ситуация да се конкурират с дигиталните устройства за вниманието на младите хора. Категорично съм на мнение, че не винаги модерното е полезно и разумно. Технологиите имат доста предимства, но и поставят немалко капани пред хората. Една от заблудите на съвременните млади хора е, че знанието е автоматично следствие от технологиите. И тук ще цитирам известен наш антрополог: „Хедонистичната култура на нашето време подменя отношението към знанието. То не се мисли като нещо, което се придобива с цената на инвестирано време и усилия, а като нещо, което идва наготово – върви в пакет с новия айфон“.
Същността на понятието „модерно“ е противопоставяне на традицията, на утвърденото. Ако четенето е доказаният утвърден ключ към грамотността – формална и функционална, то какво ще донесе модернизацията – естествено неграмотност. И се сещам за поетически откъс от поемата „Честен кръст“ на Борис Христов: „назад ще тръгна и назад ще се развивам“. Има много философия в този стих.
Удоволствието от ученето ще дойде с мотивираните отдадени и компетентни учители, които познават децата и младежите и техните нужди; ще дойде с педагогически ситуации, в които обучаваните са поставени в ситуация, в която разбират какво правят и защо го правят, осъзнават се като откриватели, откриват връзката на знанието с реалността и нуждите си. Удовлетворението пък е резултат от това, че и ученици, и родители могат да видят развитие, напредък от пребиваването в училище. Това е основното, което целим – развитие, придвижване напред, поставяне на цели и постигането им.
Нерядко повтарям на млади учители, че тепърва имат много да учат и че те са врата. Една врата може да остане заключена, да бъде открехната или широко отворена. Интересен урок може да се получи и от най-скучната тема. Затова учителят трябва да бъде творец, да бъде образец за оригиналност, да практикува разнообразие в подходите, да изненадва и да спазва баланса между интересно и ефективно. В никакъв случай не бива да е аниматор, а човек, който се удивлява от чудото на живота и учи младите как да го правят.
Разказване и пререзказване – акцентът от години пада върху преразказа. Но като че ли децата не могат да разказват, да изявят личността си, преживяванията си. Има неумение да се борави с езика, в 12 клас хаосът е пълен. Какво трябва да се направи, защото бомбата се залага още в малките класове?
Ако изходим от евангелската мъдрост „В началото бе Словото“, ще трябва да продължим с перифраза „В началото е четенето на приказки“. Психолозите отдавна говорят за значимостта на четенето в ранните години на детето, когато се оформя речниковият запас и се формира въображението. И двете имат основополагаща роля за по-нататъшното развитие на ума. Преразказването е репродукция и като такава не може да бъде крайна цел, а само етап в развитието на умението да се сътворяват, т.е. разказват увлекателни истории. А това умение има изключително широко приложение във всяка област. Днес и туризмът се развива чрез умението да се разкаже история; интригуващото повествуване е маркетингова стратегия и прочее.
Преразказването е вид подражание, а то е стъпка към развитието на креативността. Не бива да я пропускаме, но не бива и да спираме дотук.
Децата ще могат да разказват добре, когато разберат, че има нещо повече от това да фиксират факти – места, лица, предмети, събития – и последователност от действия. Благодумието идва с разнообразния изказ, богатата реч, умението да се борави с оригинални метафори, сравнения, фразеологизми; когато може да се прочете нещо повече между редовете на историята. Заниманията по литература са именно за това. Срещите с хора на словото също. Споделянето на прочетено, преживяно, чуто, видяно е ценно, защото има заряда да се превърне в опит, уСВОЕн опит. Така ще могат и да се научат да пишат есета.
Без процес на рефлексия на своя и чуждия опит това умение ще си остане непостижима цел. Ще го кажа с алегория. Един от големите проблеми е, че влакът не стига крайната гара.Спира някъде между случка, герои, взаимоотношения, време и място на действието или пък лекичко потегля към анализа, но рядко стига до интерпретацията и извличането на поуките, внушенията, посланията. Когато младите хора посегнат към книга извън училищната програма, те трябва да намерят онази истина или послание, което разказаната история ни изпраща. Това е умението, към което се стремим; това проверява и последната задача от матуритетния формат само че върху изучаван текст. Отказът да се пише показва, че пътуване не е имало или че влакът е дерейлирал.
Госпожо Христова, имате над 20-годишен опит като преподавател, какво послание бихте отправили към МОН, колеги и ученици?
През годините ние, учителите, сме отправяли толкова послания към Министерството на образованието, но винаги оставахме с усещането, че имат спуснат дневен ред, който коренно се различава от нуждите на българското общество. Звучи утопично, но желая независимост и здрав разум.
Ще си позволя да цитирам откъс от книгата „Цитадела“ на Антоан дьо Сент- Екзюпери и това да е моето послание към колегите учители: „Затова събирам учителите в моите училища и им казвам: „Не се заблуждавайте. Поверих ви децата на хората не за да претеглям по-късно сумата на знанията им, а за да се порадвам от качеството на тяхното издигане. Никак не ме интересува оня ваш ученик, носен на носилка, който ще е познал хиляда планински върха и ще е наблюдавал оттам хиляда пейзажа, тъй като няма да опознае истински нито един, и после, хиляда пейзажа са само песъчинка в огромния свят. Ще ме интересува този, който ще е упражнявал мускулите си в изкачване, даже на една-единствена планина, и така ще бъде способен да вникне във всички бъдещи пейзажи, и по-добре от другия, вашия псевдоучен — в хилядата зле преподадени пейзажа. Ако поискам този ученик да се роди за любовта, ще положа у него основите на любовта чрез упражняване на молитви.“
На учениците ще кажа едно: Борете се! Животът е река. Ако спрете да плувате, течението ще ви отнесе и потопи. Никой не е заинтересован повече от вас самите да ви има и да живеете мъдро и достойно.
