Те се запознават, когато тя е на 26, а той – на 30. Срещат се случайно на една сватба. Той едва ѝ е казал „приятно ми е, Александър“, а веднага се чува и втората му реплика – че тя ще е бъдещата му жена. Полина реагира с възмущение: какво си въобразява този?
Не е ясно с какво Александър все пак я печели на онази чужда сватба, но те продължават да се срещат.
Може би заради невероятното откритие, че имат една и съща съдба от най-ранно детство. И двамата са потомствени немци от СССР. И двамата – депортирани от съветските власти в район, от който не би трябвало да има оцелели. И двамата – цял живот наричани фашисти в страната, която смятат за своя.
Те цял живот са наричани фашисти в страната, която смятат за своя
Днес живеят все така в Русия, имат две дъщери, четирима внуци, нищожни пенсии и къща с двор в района на Красноярск.
В този дълъг живот, започнал сред убити и умрели от глад деца и възрастни, те не са успели да се справят само с едно: да научат историята на своите родители и своите баби и дядовци.
Среща с изследовател
Красноярск, в който Полина и Александър отглеждат зеленчуци на двора, е първото място, в което те живеят, и в което може да се разчита на експерт по съветска история – такъв, който да борави с архиви.
Един ден Полина просто потропва на вратата на „Мемориал“ – неправителствената организация, която възстановява историите на репресираните от сталинския период. В края на 2021 г. руският съд закри организацията.
В „Мемориал“ години наред са били сигурни, че от местата, за които им разказва Полина, няма оцелели, казва пред Радио Свобода Алексей Бабий, местният председател на организацията. „Не беше лесно да се повярва на нейния разказ“, добавя той.
Полина Бауер се появява в офиса му със следната история.
През 1941 г. тя е на 3 години и семейството ѝ живее в Поволжието – територия с умерен климат около средното и долното течение на река Волга. Един ден семейството е откарано на 3000 километра на изток – до сибирския град Красноярск. На място става ясно, че това не е крайната цел на пътуването, а само разпределителен пункт. Бащата на Полина е отделен от семейството си и изпратен „да сече дърва“.
Останалата част от семейството е качена на параход, поел на север по река Енисей. Стоварват ги в едно населено място, където остават за година и нещо, но после отново ги качват на параход. И той пак пътува на север.
Полина никога повече не вижда баща си.
Бащата на Полина е отделен от семейството
Алексей Бабий пита Полина къде в крайна сметка са изпратили с онзи параход нея и майка ѝ, а тя отговаря: „В Агапитово“. Не може да бъде – възкликва изследователят – оттам няма оцелели!
Агапитово
За Агапитово няма страница в Уикипедия и едвам се открива на една-две от подробните карти на района. Това е име на ловджийска колиба, скована от човек с фамилното име Агапитов, казват от „Мемориал“. Не е населено място.
Намира се на полуостров Таймир, най-северната континентална точка на Азия. Температурите през зимата понякога падат до минус 62 градуса. На полуострова и до днес няма населени места, макар че хората често приписват два по-южни града на част от Таймир.
В „Мемориал“ са научили за съществуването на Агапитово все от разкази на оцелели, които са били депортирани доста по на юг, без самите те да знаят дали предават мълва или факти.
Лежаха хора, обледенели ведно с постелките и камъните
В един дневник, писан от депортираната латвийка Рута Янкович, пише това: „Трима финландци ни разказаха ужасяваща история: „по десния бряг на Енисей видяхме палатков лагер, в който лежаха хора, обледенели ведно с постелките и камъните, предимно жени и деца, по-малко старци. [Наоколо] нямаше печки, нито дърва, само трупове. Все пак открихме един жив скелет, който ни каза, че в Агапитово, точно преди ледоразбивача, един параход е доставил по Енисей около 500 души, основно немци от Поволжието и Прибалтика. Дали са им само палатки“.
Немци от Поволжието
„Немци от Поволжието“ вече е израз, който описва само исторически феномен, защото в района на днешната долина на Волга няма останали немци.
През 1762 Екатерина Втора призовава немците да се заселят по поречието на реката, като бъдат освободени от данъци и запазят религията, езика и обичаите си. В замяна от тях се иска да въведат уменията си за поддържане на съвременно селско стопанство.
Така в Русия навлизат плугът, косата, дървената веялка, картофите, ленът, конопът, тютюнът и над 30 000 души, вербувани от комисари в Германия. Тогава ги наричат „колонизатори“ и думата се използва на руски в положителен смисъл.
В Русия навлизат плугът, косата, дървената веялка, картофите, ленът, конопът, тютюнът
Октомврийският преврат от 1917 г. дава на немците дори право на автономна област в рамките на Съветска Русия. Но им отнема земята, сечивата, реколтата, религията и всякакво право на инициатива.
В края на 20-те години на 20-и век много от хората успяват да емигрират, но повечето остават. В началото на 30-те част от останалите умират от глад. Във втората половина на 30-те оцелелите немци също са подложени на Големия терор на Сталин, както и цялата останала част от Русия.
След като нацистка Германия напада СССР, Сталин взима решение за депортиране на немците от Поволжието.
Това решение е различно от обичайните Сталинови репресии над цели етнически групи, преселвани накуп във вътрешността на СССР. За него има документи и то е обяснявано като превантивна мярка. Населението се смята за потенциален съюзник на нацистите.
Ето тогава 3-годишната Полина се озовава на парахода, тръгнал на север по Енисей – отделена от баща си и премръзнала като стотици други като нея, на които съветските власти са казали да не взимат нищо от вкъщи, защото заминават „за малко“.
Замръзналото брашно
По данни на „Мемориал“ тогава са депортирани над 3 млн. немци. 77 хил. от тях се озовават в Сибир. Около 500 имат най-лошия късмет – изпращат ги в най-северната част на Азия.
Сред тях има двама, които ще станат семейство – Полина и Александър, който е депортиран на 7-годишна възраст. Заради тази малка разлика във възрастта Александър помни повече от Полина за онези дни. Помни как са им казали да не взимат нищо, как са пътували в товарен вагон, как са се озовали на претъпкания параход и как параходът е спирал от време на време по пътя си на север, за да „разтовари“ по няколко групи. Тези групи ще бъдат от по-щастливите, защото си озовават в населени места.
Александър помни и името на парахода – „Йосиф Сталин“.
Първият им дом е траншея, прокопана в леда
Помни как в един слънчев ден са го свалили от кораба заедно с много други деца и възрастни, как всички са ахнали, когато са разбрали, че остават на това ледено безлюдно място само с една колиба и „нещо като склад“, в който е имало остатъци от храна. Как от кораба са им хвърлили чували със зърно и брашно, а после Енисей е придошъл и е намокрил тези чували. Как са палили огън, за да разтопят леда и да могат малко по малко да прокопаят траншея, дълга стотина метра. И там заживели.
„Варихме каша от замръзналото брашно, събирахме корени и плодове“, разказва Александър пред Радио Свобода, след като го питат как са оцелели. „Но хората започнаха да умират почти веднага – първо от скорбут, после от глад“, продължава той и добавя, че към 1945 г. от цялото му 10-членно семейство са останали живи само той и майка му.
„Гледах как [хората] подпухваха от глад“, казва. Гледал е и как ги „погребват“ – в ями с клони отгоре. И как животните после са разнасяли части от телата им.
„Мен ме спаси това, че местният ловец Агапитов ме хареса (…) и взе да ме учи да ловя зайци и яребици. (…) После се научихме да варим елхови клонки, за да се спасим от скорбута“.
Малката Полина е доставена с майка си и брат си в Агапитово едва след като първите депортирани вече са прокопали траншеята, в която всички живеят, а Александър вече ловува с Агапитов.
За 3 години Полина нито веднъж не излиза от землянката
Двете деца така и не се срещат на това място. В продължение на три години Полина нито веднъж не излиза от „землянката“ – така я нарича. Брат ѝ умира. Майка ѝ и дядо ѝ оцеляват.
Майката на Александър остава да живее в „землянката“ чак до 1956 г., когато на вълната на Размразяването, започнато от Хрушчов, са реабилитирани всички немци от Поволжието.
На училище. „Фашисти“ завинаги
Проверки на „Мемориал“ показват, че към края на войната съветските тайни служби просто са „забравили“ за последната партида немци, разтоварена до ловджийската колиба. След няколко години част от оцелелите деца са изведени оттам и настанени в интернати в най-близките населени места.
Други, като Полина, имат късмета да пробват сами да стигнат до населено място, където се хранят с обелки от картофи – същият този зеленчук, който Русия открива благодарение на прародителите на семейството.
Александър пък се озовава в интернат в град Игарка и веднъж на месец трябва да се подписва в районното управление на милицията. „Всеки път ни посрещаха с думите: „Ооо, фашистите са дошли“, спомня си Александър.
„Всеки път ни посрещаха с думите: „Ооо, фашистите са дошли“!
А Полина, която учи в друг северен град, помни как не смее да се оплаче на учителката, когато я тормозят децата. Мисли, че учителката няма да я защити.
Помни, как изкарва добри оценки, а съучениците ѝ я бодат с химикалка в гърба и повтарят: „фашистке, дай да препиша!“
Тя помни, че руските деца са плюели в канчето, в което близките са ѝ давали каша, а тя е трябвало да я изяде, защото не е имала друго за ядене. Помни, че немците са вече реабилитирани, а отношението и обръщението „фашистка“ си остават.
„Заминавай си в Германия“
„Като пораснах, само едно си повтарях: никога да не се оженя за руснак“, казва Полина. Тя обяснява, че много немци от Поволжието са били уплашени от отношението към тях, но са се стремили да се оженят за руснаци, за да си сменят фамилното име и да не могат да бъдат разпознавани като „фашисти“.
Сватбата, на която Полина и Александър се запознават, се празнува в Игарка – той е останал там след интерната и вече е дърводелец. А тя е докарана тук заедно с всички, оцелели от Агапитово. Вече е счетоводителка.
Днес, десетилетия по-късно, двамата са установили, че отношението към тях е същото, каквото е било някога. И че то е същото където и да отидат в Русия. Например в Красноярск, до зеленчуковата градина, където двамата са пенсионери. Веднъж Полина се спречкала по някакъв въпрос със съседката, а тя ѝ казала: „Като не ти харесва, заминавай си в Германия“.
Законът не им е позволил да се върнат в родните си домове
Всъщност, двамата са искали да се върнат не в Германия, а в родните си домове, от които са били изпъдени през 1941. Но се оказва, че законът не им дава това право. След реабилитацията от 1956 г. са могли да живеят навсякъде в Русия, но не и в мястото, в което са се родили.
Днес много немци от Поволжието, оцелели от национализацията, чистките и депортирането, вече са заминали за Германия. Полина и Александър не са сред тези хора. Казват, че тяхната страна е Русия. И че на децата ще им е по-лесно, защото вече са си сменили фамилните имена с руски.
