Председателят на Фед Джером Пауъл. Снимка: Bloomberg |
Най-фрапиращата грешка, допусната от водеща централна банка в стремежа ѝ към ценова стабилност, е възприетото от Федералния резерв на САЩ през август 2020 г. „таргетиране на средната инфлация“ (AIT), пише за Financial Times Вилем Буйтер, гостуващ професор в Columbia University.
Въведената през 2012 г. годишна цел за инфлация от 2 процента, според индекса на разходите за лично потребление, се прилагаше за всеки даден период, както и за очакванията за бъдещето. AIT призовава за умишлено превишаване на инфлационната цел след епизоди на недостигането й, за да се гарантира, че средните темпове на инфлация са по-близо до целта.
Изявление на FOMC (Комитетът за открития паричен пазар на Фед – бел. прев.) от 2020 г. го ангажира с постигане на „инфлация, която е средно 2 процента във времето“. Но членовете на комитета имат различни възгледи за това какво би означавало това на практика.
Президентът на клона на Фед в Атланта Рафаел Бостик има предвид таргетирането на плъзгащи се 4- и 8-годишни средни стойности при подбрани показатели за инфлацията. Неговият колега от Кливлънд, Лорета Местър, споменава 5-, 6- или 7-годишни пълзящи средни за PCE (разходите за лично потребление – бел. прев.) инфлацията или дори фиксирана начална точка, а не пълзяща средна. Шефът на Фед в Сейнт Луис Джеймс Булард счита за реалистичен петгодишен прозорец, докато Чарлз Евънс от Чикаго споменава асиметрично петгодишно осредняване без да се изисква корекция за минало превишаване на целта за инфлацията.
Всички тези версии на AIT биха могли да означават много години умишлено генерирана и напълно ненужна инфлация над целевата.
Аргументите за AIT обикновено започват с правилното наблюдение, че поради изключително ниското ниво на неутралния реален лихвен процент, ефективната долна граница на лихвите на Фед се е превърнала в ограничение. В резултат на това инфлацията в САЩ беше постоянно под целта от началото на финансовата криза до първото тримесечие на 2021 г. Страхът от т. нар. японизация на американската икономика – комбинация от дефлация и анемичен растеж – движеше решенията на Фед до неотдавнашното превишаване на целта за инфлацията, което върна отново на дневен ред затягането на паричната политика.
Непременно става така, че когато икономическата система работи на ефективната долна граница (ELB) за значителни отрязъци от време, дори най-ефективното преследване на конвенционалната цел за инфлацията ще генерира среден процент на инфлация, който е под целта. Следването на подхода на AIT за умишлено превишаване на целта за инфлацията (през периоди, в които ELB не ограничава монетарната политика) наистина е вероятно да доведе до среден процент на инфлация, по-близък до целта. Но това би станало с цената на по-високи средни абсолютни отклонения (и по-високи средни квадратни отклонения) от целевата ставка. По-добре да сме под целта, когато не можем да я постигнем, а когато можем – да сме на нея, а не над.
AIT е форма на таргетиране на ценовото ниво. И все пак класическата икономика ни учи, че нивото на цените е без значение. Действителните и очакваните бъдещи темпове на инфлация имат значение. Инфлацията е данък върху номиналните активи и изкривява относителните ценови сигнали. Очакваната бъдеща инфлация оказва влияние върху очакваната възвръщаемост на редица активи.
Поддръжниците на AIT ги е грижа за миналата инфлация, която може да бъде косвено релевантна за монетарните власти, ако има причинно-следствени връзки между нея и целите на паричната политика. Договорите с клаузи за индексация са един такъв канал. Миналата инфлация може да повлияе на очакванията за бъдещата, което от своя страна може да въздейства върху действителна текуща и бъдеща инфлация. Когато обяви възприемането на AIT миналата година, председателят на Фед Джей Пауъл наблегна на канала на инфлационните очаквания.
Но има и други двигатели на очакваната бъдеща инфлация: минал, настоящ и очакван бъдещ растеж на парите, бъдещите насоки на Фед, очаквани и неочаквани промени в режимите на паричната и фискалната политики, динамиката на предлагането и много други. Дори слабо информираните икономически агенти ще се научат да идентифицират моментите, когато ELB е обвързващо ограничение за политиката на Федералния резерв.
Освен в малко вероятни специални случаи ролята на миналата инфлация за определяне на настоящите и бъдещите инфлационни очаквания, и чрез тях на действителната настояща и бъдеща инфлация, няма да изисква нищо от сорта на AIT.
Изборът за таргетиране на средната инфлация е икономически неграмотен. Защо непреднамерените, и най-вече неизбежни, провали в таргетирането на инфлацията в миналото трябва да оправдават бъдещи умишлени провали? А цената на възприемането на AIT може да бъде сериозна: бъдещи периоди на ненужна, умишлена инфлация над целевата. Време е да се отървем от тази потенциално скъпа безсмислица.
