Дядо Миню попа е родоначалник на габровските вицове и анекдоти. Той научава габровци да режат опашките на котките, за да не изстива собата, когато влизат и излизат. Да спират нощем часовниците си, за да не им се трият чарковете…
Но той е и най-големият благодетел на габровското читалище „Априлов-Палаузов“, за чието построяване дава над 36 000 лева.
[ad id=“225664″]
– Колко боб се е изяло, докато се стигне дотука! – подхвърли шеговито дядо Миню и многозначително се поокашля. Бяха го довели да му покажат мястото за гробове на него и баба Гуна в двора на читалището, което им се отреждаше от уважение…
Както всяка есен, така и тая на 1909 г. заваляха дъждове. Видя се в чудо читалищната управа. постройката на читалището, която стигна до покрив – се руши. За доизкарването й няма ни стотинка. И пак похлопаха на вратата на дядо Миню.
– Аман, заман, дядо Миню, помагай! В тебе ни е надеждата!
– Не сте вий първите, дето пари с лихва от мене искате, я! Думайте!
– Не ни е нас там думата, дядо Миню! Знаеш, читалището вдигаме…
– Знам, знам. Нали от мене откопчихте толкоз пари…
– Право е, дядо Миню. Даде ни цели 6000 лева. Ама… работата опря до калпака и… спряхме. А калпакът трябва да се слага – зима иде! Не покрием ли – всичко нахалос отива!
– Тъй, тъй!…Думайте де, какво млъкнахте?
– Че, ако може…
[ad id=“263680″]
– Колко трябват?
– Още 30 000 лева.
– Тъй, тъй…Е, щом трябва и калпакът да се сложи – ще сложим! – и дядо Миню повдигна първо пояса на своите колчаклия потури. Сетне извади от сандъка кожени пунгии. Свали калпака от главата си и зачете.
– Ей ви на 1000 наполеона. Останалите – утре заран в банката. Какво ме гледате като изкуфели, бре? Отивайте, че си имам работа аз! И… по-леко стъпвайте, че се трие дюшемето.
На сутринта го завариха в банката.
– Дядо Миню, дай пет лева за марки по прехвърлянето на парите – обади се управителят на банката.
– Аз давам пари за читалище! Пари за марки не давам! – отсече като с балтия дядо Миню.
– Тях аз ще дам! – засмял се председателят на читалищното ръководство Иван хаджи Беров.
Върнал се в къщи дядо Миню. Жена му, баба Гуна, го посрещнала още на прага:
– Изкуфя ли, бре старо! Мене не ми даваш стените да варосвам, че отеснявали стаите! Караш ме на яйцето кранче да слагам, че да имало за няколко подправки на чорбата. А пък такоз имане на вятъра да фърлиш?
– Не е на вятъра то, Гуне!
– Не е! Осинови четирите деца на оная сиромахкиня, дето пукна. Туй пето ли ще е, бре?
– Пето! И туй само ще дава лихви за парите, дето сме харчили по него.
– Ама ти, що не кажеш, че с лихва си дал парите, бре!- светнаха очите на баба Гуна.
– С лихва ги дадох, я! Само че…лихвата ще прибират всички габровци! Че да не са слепи вече таквизи като нази. Хем сме окати, хем не виждаме!
[ad id=“236993″]
– Че да не сме кьорави, бре?
– Книгите не виждаме, Гуно, книгите!
– Тъй! – викна пак баба Гуна. – На мене поне не купи месо като хората да сготвя. Ами ми носиш пак тия пусти овчи и кози крачета. И пак ще ме караш да скубя козината, че да я продаваш.
– Че как иначе ще излезе по-евтина чорбата, ма? Тъй да знайш! Най-добър доход дава пестенето! – и дяди Миню извади клечка кибрит. Разцепи я на две. И с едната половинка запали цигарата, с която го бяха почерпили в банката.Другата половинка прибра обратно в кутията. За следващата цигара.
Написано от Първан Бончев, 1969 г., вестник Труд
