Снимка: Bloomberg LP |
Успехът има много бащи, но провалът е сирак. Европейските политици се опитват да прехвърлят вината за болезнения пик в цените на енергията на удобни боксови круши – преходът към чиста енергия, цената на въглерода, алчните компании за комунални услуги. Те обаче пропускат голямата картина на зависимостта от руски газ и вътрешноевропейските битки за това какво се разбира под „чисто“, пише колумнистът на Bloomberg Лионел Лорен в свой материал.
Франция използва възможността да разпространява възхвалата си за ядрената енергия, която не произвежда парникови газове, но въпреки благосклонността на Париж секторът се сви при управлението на Еманюел Макрон. Германия от своя страна пък започна постепенно пълно отказване от ядрената енергия при управлението на канцлера Ангела Меркел, увеличавайки зависимостта си от газа в резултат на това. И двете страни задкулисно се опитваха да повлияят на европейските регулации.
Междувременно страните от Централна и Източна Европа започнаха с критиките срещу фокуса на западните държави върху възобновяемата енергия – без съмнение за радост на руския президент Владимир Путин.
Но ако има поне една държава, която да предлага поглед към един по-прагматичен начин за справяне с нещата, то това е Финландия.
Страната има ясни и амбициозни климатични цели: въглеродна неутралност до 2035 г., отказ от въглищата до 2030 г. и увеличение на зависимостта от възобновяема енергия до около 50% от цялостния микс. В Хелзинки обаче имат реалистично виждане за това как да изпълнят задачите си, приемайки, че търсенето на електроенергия няма да изчезне, изкопаемите горива не могат да бъдат зачеркнати за ден, а ядрената енергия все пак може да помогне за облекчаване на прехода.
Подходът за намиране на консенсус доведе до това, че финландските Зелени, за разлика от съмишлениците си на други места, се отказаха от опозицията срещу ядрената енергия и се отвориха към нови проекти за електроцентрали.
Този процес обаче невинаги бе така безпроблемен. Зелените напуснаха управляващата коалиция през 2014 г. заради финансирана от русия ядрена електроцентрала. А безбожните разходи и десетилетното забавяне на реактора с френско оборудване „Олкилуто-3“, който трябва да влезе в експлоатация следващата година, доведе до съпротива срещу мащабни проекти за централи.
Но очевидно все още има желание за търсене на решение – като например малки по размер и модуларни централи – което да намали емисиите и да подобри енергийната независимост.
„Смятам, че грешката, която много европейски държави правят, е да не вземат предвид ползите от разнообразното енергийно портфолио“, коментира Александър Стуб, бивш финландски премиер по времето, когато зелените напускат управлението.
Това обаче понякога се случва по задължение, а не с конкретна цел. Както и другите страни и Финландия не може да избира къде да се намира на картата – тя споделя граница с Русия, на която разчита за газ и изкопаеми горива, което означава, че енергийната сигурност и диверсификация са важни теми. Оттук и терминът „финландизация“ означава значителното влияние на голяма държава върху съсед. Високата степен на индустриализация също поставя ударение върху стабилността.
Но няколко неща изпъкват в опита на Финландия. Едното е намирането на консенсус чрез продължаващ десетилетия дебат, в който участват акционери и представитли на традиционното корпоративно общество. Това върви ръка за ръка с практически приложимите иновации. Сагата с „Олкилуто“ бе скъп практически урок за това, което може да се обърка, когато се преследва „следващото поколение“ ядрено екипиране. Решението, постигнато за съхранение на ядрените отпадъци от централата – заравяйки ги на около 1400 фута под земята в запечатани медни контейнери – изискваше съгласието на обществеността и получи международна похвала.
Друг аспект на финландския модел: има дружества с ограничена отговорност, които действат като кооперативи без печалба, обединявайки заедно корпорации и доставчици на енергия за покупка, финансиране и споделено използване на производството на дадени проекти, както го формулира Винсент Иаленти от Университета на Британска Колумбия. Резултатът е решение, което има „доста широка социална легитимност“, посочва на свой ред Ате Харяне, член на Зелените във финландския парламент.
Това, което прави Финландия толкова ценен обект на изследване, не е само ядрената енергия. Това е по-скоро примерът за „екопрагматизма“- термин, използван от Даниел Фарбер, за да обясни практическите отговори на безпомощността за състоянието на околната среда и догмите на Лявото и Дясното. Концепцията бе прегърната от природозащитници като Стюард Бранд, който вижда ядрената енергия като достойна за подкрепа, тъй като дори с боклука си пак е по-добра от въглищата.
Сравнете това с опита на държави като Германия – чието ограничено използване на ядрена енергия означава, че разчита на въглища, включително лигнит, за 35% от енергийния си микс. Или с този на Великобритания, която организира агресивна пазарна конкуренция между енергийните доставчици, нахвърлили се върху прекъсващи възобновяеми източници на енергия, но разчита основно на природен газ. Страната тепърва трябва да реши бъдещето на ядрените си електроцентрали.
Когато настоящата криза се успокои, правителствата трябва да се възползват от възможността да изяснят позициите си за своите климатични цели и да обмислят друго значение за термина „финландизация“.
