Той е последният човек, който успява да заснеме културното наследство на Палестина. Днес в региона е в ход мащабен военен конфликт между Израел и палестинската групировка Хамас, обявена за терористична организация от САЩ и ЕС.
Федерико Бусонеро е италиански фотограф, който по покана на ЮНЕСКО между 2008 и 2009 г. се включва в проекта „Земята, която остава“. Днес това е исторически уникален документ, който никога повече не би могъл да се случи.
По професия Бусонеро е лекар. Неговите фотографии са включени в множество международни изложби, включително в централата на ЮНЕСКО в Париж, Френско-германския културен център в Рамала, галерия „Бенхам“ в Сиатъл, както и във френските културни центрове в Йерусалим, Газа, Хеброн и Наблус.
Бусонеро е автор на редица трудове и публикации, сред които Sant’Antimo, I’ll Castagno, Fiji The uncharted Sea. Негови творби са включени в колекцията на Националната библиотека на Франция, както и в много частни колекции по света.
Фотографията помага да спасим нещата, които виждаме
„Фотографията помага да спасим нещата, които виждаме. Иска ми се като зрители да усетите, да чуете тези пейзажи“, казва той пред Свободна Европа.
И припомня думите на италианския психиатър Виторио Линджарди: „Нашата история е и география. Ние сме обвързани с места, било то от любов или от обида. Планини, морета, ливади, пустини, градове са образи в съзнанието ни. Винаги, когато копнеем за пейзаж, търсим място, което може да придаде форма и образ на нещо, което вече е в нас.“
„ЮНЕСКО ме натовари с голямата отговорност да пътувам, да наблюдавам и да документирам“, спомня си Бусонеро за работата си по проекта „Земята, която остава“. „Като фотограф се чувствам задължен да запечатам образите, които наследяваме, за да останат те с нас.“
Между 2008 и 2009 г. той пътува интензивно с аналогов фотоапарат из окупирания Западен бряг. Камерата, която използва, винаги е една и съща – Хаселблад 501.
„Познавам тази камера толкова добре, че тя е станала част от мен. Знам какво може и какво не може да направи.“
Бусонеро пътува по магистрала номер 60, главният път, който свързва повечето селища на Западния бряг. Почти не среща хора. За да пътуват по нея, палестинците имат нужда от разрешително от израелската армия.
Престижното германско издателство HATJE CANTZ публикува през 2016 г. година фотографски албум под заглавието „Земята, която остава“. В него работата на Бусонеро е описана така:
„Безпогрешно със сърцето си той прави фотографии, които ни показват културно значими, рядко виждани места в Машрик, арабският термин за „Земята на изгряващото слънце“ на изток от Нил: градове и села с велика история, завладяващи библейски хълмисти пейзажи и древни маслинови горички, плодородни вади, свещени пустинни гробища и археологически обекти със съкровища на хиляди години. Критичният, но неутрален поглед хвърля светлина върху предстоящата загуба на културното наследство на Палестина с изображения, които показват как днешната пречупена история е насилствено окупирана от друга реалност, как виденията за надежда стават жертва на тази реалност в земята, която остава.“
Следват още няколко важни пътувания по проекта. През 2017 г. е открита изложба в Ню Йорк. Същата година италианският поет Стефано Вичиери, изключително развълнуван от фотографиите, пише стихотворения по 15 от тях. Така се ражда двуезичният съвместен проект с 15 стихотворения и 15 фотографии, озаглавен „На всеки положен камък“ и издаден в Гибралтар. Последното представяне на проекта е в Монталчино, Италия, през 2019 г., където фотографиите се намират и до днес.
В момента, в който правя кадъра, аз правя етичен избор да покажа именно това
„За мен фотографията означава да намеря точното време, точната светлина, за да покажа най-дълбоко това, което е пред мен. Фотографията не е избор, тя е задължение. В момента, в който правя кадъра, аз правя етичен избор да покажа именно това. Фотографията означава изчакване. Изчакване на най-добрия момент, защото трябва да имаш дълбок респект към това, което е пред теб“, казва още Бусонеро пред Свободна Европа.
Когато работи, той прави малко кадри и не използва фотошоп (програма за редактиране на снимки – бел.ред.), защото „не променям нищо в кадъра“.
„Това би било неетично. Когато отивам на ново място, никога не вземам камера със себе си. Причината е, че искам да създам първо връзка, чувство, какво има там. Или какво е имало там. Камерата идва след това.“
Американската фотографка Линда Къмингс казва за неговите палестински фотографии: „Той не просто създава образи. Той запечатва време. Има и още нещо – в тези фотографии има грижа, емоционална загриженост, която ни се предава, именно на нея се дължи красотата на тези фотографии.“
Джовани Фонтана Антонели, архитект и съавтор на проекта като представител на ЮНЕСКО, определя фотографията на Федерико Бусонеро като бавна фотография, „дори екстремно бавна фотография“.
Как се създава тази екстремно бавна фотография, можех да преживея сама. През 2016 г. Федерико Бусонеро беше за първи път в България. Със своя Хаселблад 501 направи няколко фотографии в Бела Речка. Само няколко. Водихме дълги разговори.
Тогава той написа: „Горна Бела Речка е красиво и силно място. Човешкото състояние, дивата необятност на пейзажа и състоянието на нещата, на това, което е било там и все още е останало, ме отвеждат до дълбочина, която не мога да обясня напълно.“
Бусонеро е последният фотограф на културното наследство на Палестина. Неговият цикъл „Земята, която остава“ има историческа стойност. Много от палестинските пейзажи в книгата днес са изчезнали. Вероятно това обяснява новия интерес към проекта.
Сега той живее между северозападната част на Тихия океан и Италия. Две са темите, които го занимават и в момента – да предаде и създаде чувствителност за изчезващата палестинска култура и да документира изчезването на кораловите рифове на остров Фиджи.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
