„Това не е моя идея, това е Божия промисъл”. Така Надежда Савова обяснява гениалното си хрумване да изгради мрежа от „Хлебни къщи” по целия свят. То я осенява на едно от най-светите места за всеки християнин – града на Христос, Витлеем, при едно от пътуванията, докато пишела доктората си в американския университет в Принстън за българските читалища. С изненада разбрала, че „Витлеем” на иврит всъщност означава „Къща на хляба”. „Спасителят е роден в „Дом на хляба”, припомня си озарението за невероятната символика Надя. И съвсем картинно, като на кино си представила как много и различни хора в този жестоко разделен свят месят хляб заедно. Бедни и богати, малки и големи, болни и здрави, християни и мюсюлмани замесват тестото на един Божествен хляб. И усещат мириса на уют, дом, майка. В душите им се ражда любов, доброта, взаимност. Пред нея самата изникнал образът на баба й Райна, габровката. Вървят баба и внуче, забързани към единствената оцеляла фурна в града. Вземат дъхавия самун и отчупват нетърпеливо от него. „Улиците вече не миришат на хляб”, казала на връщане тъжно старицата. А малката Надя се зачудила кой е ограбил този най-истински мирис на света…
„Насъщен” е велика дума, но ние не знаем корена й, съвсем погрешно я превеждаме като „всекидневен”, размишлява на глас „Хлебната царица”, както я наричат по много кътчета на света. „Това е хляб над хляба, който преодолява своята същност и се превръща в тяло Божие”, пояснява Надя. И припомня, че ние, българите, неслучайно имаме една приказка „Никой не е по-голям от хляба”, т.е. съзнаваме, че хлябът е самият Бог.
Когато баба Райна й дарява наследствената къща в Габрово, благодарната внучка вече била съвсем наясно какво ще прави с нея. „Имах някакви съвсем дребни спестявания от докторската ми стипендия и хората ми се чудеха на акъла как ще я стегна тая съборетина”, припомня си трудното начало Надя. Къщата дори нямала покрив, била пред самосрутване и общината я обявила за премахване като опасна за хората. Уж стиснатите габровци обаче прегърнали идеята за хлебна къща като своя. Доброволците идвали един след друг, всеки искал да помогне с каквото може – с труд, със строителни материали, с мебели. Без да го търси, например, се явил един от най-добрите пещари у нас и изградил, без да вземе една стотинка, старовремска пещ по тертипа на старите майстори. „Сякаш Бог им нареждаше”, готова била Надя отново да види пръста Божи и в това начинание. И от благодарност към Всевишния нарекла Хлебния дом на името на двама почитани български светци – Св. Николай Чудотворец и Св. Христофор. Сега в първата у нас хлебна къща не само се меси и пече хляб, тя е пълна с живот като възрожденско читалище. Само на още две места у нас – в Русе и в Златарица, Великотърновско, засега има същински Дом на хляба, в който се меси и пече. „Но поне в още десетина града това преклонение пред насъщния събира хората на различни места като едно голямо семейство”, посочва Надя. По света пък мрежата от „Хлебни къщи” вече обхваща повече от 15 страни на 5-те континента – Италия, Холандия, Англия, Южна Корея, ЮАР, Куба, Мексико, Перу, Бразилия, Нова Зеландия, САЩ и др.
Докато събира сламките за доктората си по културология и плете тази мрежа от уникални социокултурни средища, Надя с изумление разбира, че на много места всъщност в основата им е старото българско читалище. В Куба, например, й признават, че по времето на комунизма неведнъж са посрещали български читалищни дейци, които споделяли опита си. При повторното си завръщане на Острова на свободата амбициозната българка се заравя по-дълбоко в историята на тяхната „каса де ла култура”. Връща се и към корените на българското читалище и фактите я убеждават, че всъщност Русия е копирала този модел на културни средища и го пренася по-късно в страни като Куба. „Ленин ги нарича „Изба читалня” (буквално стая за четене), а Сталин ги преименува в „Дом на културата”, посочва тя. И припомня, че от 1856 година до 20-те години на 20 век България изгражда мрежа от 2-3 хил. читалища, което е нещо уникално за малка страна като нашата. В докторската си работа Надя оборва широко разпространеното по света мнение, че читалищата са руски, комунистически модел и доказва, че те на практика са първите наченки на гражданското общество. Особено близки, според нея, до нашите читалища са т. нар. „културни точки” в Бразилия, създадени основно в бедните квартали. „Това е най-работещият и жизнен модел по света, защото реално бори нищетата и мизерията”, хвали го Надя. В началото на 2011 година по време на Световния конгрес по екология в Салвадор тя имала щастието да се срещне лично с тогавашния бразилски президент Дилма Русеф. „Докато говореше от трибуната, написах на един плакат: „Целувки от града на Вашия баща – Габрово”, припомня си необикновения контакт Надя. Дилма го забелязала и веднага изпратила охраната да доведе българката. Двете си говорили близо час за хлебните къщи и за българските читалища. Дилма била силно впечатлена от широката им мрежа и въздействието им и още при следващото идване на Надя в Бразилия директно я свързала с ми-нистъра на културата. „Бразилците поискаха настоятелно да проучат българския опит, но така и не можах да се добера до нашето културно министерство”, не скри разочарованието си Надя. Неотдавна в габровската хлебна къща бил президентът Росен Плевнелиев. И той не скрил възхищението си от тази уникална по думите му социокултурна терапия. И Надя не е загубила надежда, че българо-бразилският културен десант все пак ще се състои. Макар и в друг формат.
Следващият дом на хляба естествено ще бъде в Стара Загора, родния град на другата й баба – Мина Бояджиева. Тя вече е дарила наследствен имот на любимата си внучка на ул. „Братя Жекови” и Надя вече си го представя как ще изглежда. „Пространството е 2 пъти повече от габровската къща, има и голям двор, така че пещта ще бъде много по-голяма, а в съседство ще направим и винена къща”, добавя нов щрих към проекта си правнучката на Петко Бояджиев. Той е един от големите производители на вино и спиртни напитки през миналия век в Стара Загора и региона. Изнасял е вина и ликьори чак до Виена. Част от инвентара му – бъчви, бурета, преси и др., още се пазели и ще заемат мястото си в този своеобразен Музей на виното. „Можем да месим и печем божествен хляб в Стара Загора много скоро”, убедена е Надя. И дава за пример „стиснатите” габровци, които само с доброволен труд и дарения вдигнали своята хлебна къща за отрицателно време. Подкрепата, която са декларирали и от областната управа, и старозагорският градоначалник Живко Тодоров допълнително подхранва оптимизма й, че третата истинска хлебна къща у нас ще бъде в Града на
липите.
Надежда САВОВА:
Не вярваме в доброто и това ни пречи
да „замесим“ своя дъхав хляб
– Старозагорският ви корен идва от известни в миналото фамилии. Какво не знаем за тях?
– И баба ми Мина Бояджиева, и дядо ми Иван Хаджиолу наистина са от известни старозагорски фамилии. Дядо ми, Петко Бояджиев, е бил производител на вина, ликьори и спиртни напитки. Изнасял е чак във Виена. Имал е ресторант в центъра на Стара Загора, викали са му Дюкяна. След 9 септември 1944 година национализират фабриката и от нея създават тогавашния държавен Винпром. За да го унижат, направили дядо Петко каруцар в собственото му предприятие… Родът на дядо ми Иван Хаджиолу също е с много драматична съдба. Те са изселници от Беломорска Тракия, но като предприемчиви хора успяват бързо да се замогнат и в Стара Загора. Имали са голяма къща с вътрешен двор на пъпа на града. Сега там е читалищната библиотека „Родина”. Бащата на дядо Иван, Янаки, е бил изявен член на Политическия кръг „Звено” през 20-те и 30-те години на миналия век. Бил е парламентарен секретар на един от заместниците на министър-председателя в правителството на Кимон Георгиев.
– Как се роди идеята за тези уникални културни и социални средища – хлебните къщи?
– Докато пишех доктората си за читалищата през 2008-ма година посетих и Светите места – Йерусалим, Божи гроб, Витлеем. И тук с изненада разбрах, че Витлеем всъщност означава буквално „Къща на хляба”. Така ме осени идеята за хлебните къщи като социални и културни средища. Просто си представих като на живо как различни хора – бедни, богати, малки, големи, християни, мюсюлмани, месят заедно хляб и забравят за различията помежду си. Сега съзнавам, че това не е моя идея, това е Божия промисъл.
– Трудно ли направихте първата у нас хлебна къща в Габрово?
– Никой не вярваше, че от тази съборетина, която ми завеща баба Райна, ще стане хлебна къща. Тя нямаше дори покрив, самосрути се и общината искаше да я премахне като опасна сграда. Но благодарение на доброволци, аз самата се изненадах колко много хора искаха да ми помогнат, от руините направихме кипра къща, в която се меси и пече хляб, и хората се събират като във възрожденско читалище. Габровци идваха един след друг като на поклонение и ми предлагаха съвсем безкористно своята помощ. Появи се един дядо, известен майстор-пещар, който иззида пещта. Други носеха строителни материали – тухли, цигли, стари мебели, и така малко по малко я стегнахме. И в това начинание сякаш Бог ми помагаше.
– Стана ясно, че и хлебната къща в Стара Загора ще бъде пак в наследствен имот. Вие вече отправихте апел към старозагорци да приемат идеята като своя. Вярвате ли, че това може да стане само с доброволци, като в Габрово?
– Щом габровци, които се славят като стиснати, го направиха, защо и старозагорци да не го направят? Още повече, че за разлика от община Габрово, която не ни помогна с нищо, Старозагорската община се ангажира да подкрепи проекта. Може би и от морално угризение, защото преди години една топола падна върху оградата и част от едната къща и ги срути. Тогавашната общинска управа обаче отказа да възстанови щетите, въпреки че баба ми търси правото си и в съда. Реално сега аз и баба ми Мина даряваме тази къща, защото тя ще се ползва от целия град.
– Как ще изглежда старозагорската Хлебна къща?
– На практика това са три къщи с голям двор на ул. „Братя Жекови”. В една от тях, която баба Мина ми завеща, ще бъде Хлебната къща. Тя е два пъти по-голяма по площ от габровската – 80 кв. метра, и пещта ще бъде по-голяма. Има и голям двор, а в съседство е бившата изба на дядо Петко. Така че нищо не пречи да доразвием идеята – мисля да изградим и Винена къща. Това ще бъде нещо като Музей на виното – с всичко запазено от винарната на Бояджиеви – бъчви, бурета, преси и други пособия за производство на вино.
– Кога виждате във времето старозагорската хлебна къща?
– Ако общината и общността ни подкрепят, както декларираха, тя може да бъде готова още наесен./б.а. 2012 г./ Пак казвам – пари не трябват. В Габрово направихме хлебната къща само с доброволци – с техния труд и дарения на материали и обзавеждането.
– Колко са сега хлебните къщи у нас?
– Самостоятелни хлебни къщи има само две – в Габрово и в Златарица. Но в още 10-ина български града функционират такива социални и културни средища. Наши организатори и координатори събират различни социални групи – деца с увреждания и проблеми, сираци, различни етноси. Заедно месят хляб и се опитват да изгладят различията помежду си.
– Кои са най-необичайните места по света, до които се разпростира мрежата от хлебни къщи?
– По време на събирането на материалите за доктората ми за читалищата аз обиколих общо 76 страни. В 12 от тях успях да намеря съмишленици и създадохме тези уникални средища на социални и културни контакти. В Кейптаун, Южна Африка, например Хлебната къща е в едно сиропиталище за чернокожи младежи. От един близък старчески дом, само за бели, се съгласиха да идват тук и заедно да месят хляб. Включиха се и хора от квартала и така чрез хляба успяхме да разчупим все още съществуващото разделение и недоверие между бели и чернокожи.
– В вашата методика вие открито говорите за „Хлебна терапия”. В какво се изразява тя и какво лекува най-вече взаимното месене?
– Това е вид арт-терапия, каквито са лечението чрез музика, рисуване, танц. Но единствено месенето включва всички сетива, включително вкус и мирис едновременно. Мирисът на топъл хляб създава усещането за дом, уют, майка, поражда у човек чувството за любов, доброта, взаимност. В арабския свят приятел казват на човек, с когото си споделил хляба, яли сте заедно хляб. А за лечебната сила на взаимното месене особено показателен е ефектът при деца с аутизъм. Родителите им сами казват, че въздействието върху тях е направо чудотворно. Тези деца, който по принцип трудно се концентрират, два часа месят заедно, тихи, спокойни, а после вторачени чакат да излезе изпеченият хляб.
– Какво ни пречи на нас, българите, толкова години след демократичните промени да замесим своя дъхав и вкусен „хляб”?
– Липсата на вяра в доброто. А това е все една да ти липсва вода при замесването на хляба. Водата, която споява в едно разпиляното брашно като разединения народ, и кваса, който много прилича на властта. Само кристално чистата вода, т.е. вярата в доброто, е способна да отмие лошото в душите на хора, които се мразят и си завиждат. Неслучайно водата е метафора на чистата мисъл, която ражда доброта. Ние просто не вярваме в нищо. Изпълнени сме с негативизъм и нихилизъм. Нищо не ни е в ред, но не мислим как да го оправим, а все търсим кое е още по-зле. Накрая пресоляваме „хляба” и той не се яде…
2012 г.
Автор: Матей Бонев
