„Имаме преди години приета декларация на НС, където тези проблеми са дискутирани. Като публична институция, разбира се, ние сме в ситуацията да защитаваме официалната държавна позиция, и то съвсем аргументирано, тъй като голяма част от историците в България са заявили своите становища, своето мнение и затова планираме ново събитие, което да покаже тази гледна точка на гилдията историци в България и която да разкаже детайлно и подробно за същината на събитията, които са се случили в онези драматични години“.
Тези думи са изречени от ректора на Софийския университет Георги Вълчев в началото на април 2024 г.
Поводът е проваленото събитие „Патология на едно честване“, което си бе поставило за цел да направи анализ на отбелязването през 2023 г. в тоталитарен стил и с подмяна на историята 80 годишнина от мартенските събития през 1943 г.
Тогава, благодарение на действията на съвсем конкретни и добре известни хора над 8000 български евреи от старите предели на Царство България не са изпратени в лагера Треблинка, за да намерят там смъртта си.
Заедно с това обаче други 11 343 от анексираните към Царството части на Беломорието, Вардарска Македония и Пирот са предадени на нацистите и убити.
Какво можем да кажем една година по-късно
Четейки след година горните неубедителни редове, човек се чуди за какво да се захване по-напред. Първо, декларацията на парламента от 8 март 2013 г. не е писана от историци, тъй като няма нищо общо със случилото се през март 1943 г. и го замита „под килима“.
Това, че след това са мобилизирани постфактум и историци в нейна подкрепа, не прави написаното в нея истина.
Второ, няма никакво задължение на университета да защитава „официалната държана позиция“, освен ако ректорът или историците в него не решат, че първо идват задълженията им към държавата, а после към науката и морала.
Трето, да се каже, че „голяма част от историците в България“ са заявили позиции по мартенските събития от 1943 г., оцеляването на евреите от старите предели на Царството и депортацията от т. нар. „нови земи“ е твърде пресилено.
По-точно е да се каже, че някои от тях са заявили позиции тук и там, без да познават добре събитията и антисемитската политика на държавата след 1940 г.
Четвърто, „ново събитие“ посветено на темата в Софийския университет така и не беше организирано до ден днешен, но дори и подобно да се случи, то съвсем няма да демонстрира „гледната точка на гилдията историци в България“. То ще свидетелства единствено как част от историците са отново административно мобилизирани в служба на неистината (по подобие на политиката на асимилация срещу помаците и турците от 60-те до 80-те години на XX в.).
Мартенските събития от 1943 г.
Поне засега авторитетната историческа наука в света тотално се разминава с напудрената картина за „спасяването на българските евреи“, дело на българската историография.
Историческа наука в света тотално се разминава с напудрената картина за „спасяването на българските евреи“, дело на българската историография
Една част от тези, които в България поддържат същите становища на сериозната и авторитетна историческа наука по света щяха да участват в практически осуетеното (но не по желание на самите тях) събитие от 3 април 2024 г.
И тъй като тези позиции не са много известни на нашата общественост и не стигат до главните медии в страната ни поради абонираните участници в тях по темата, нека ги припомним.
След края на 1940 г. според авторитетната историческа наука по света, управляващите в България водят антисемитска политика, която е облечена и в съответното законодателство, което противоречи на Търновската конституция. Архиереите на църквата, опозиционните депутати, интелектуалци, писатели, лекари и т.н., се борят в тези години срещу антиеврейските мерки на държавата.
През февруари 1943 г. към 20 000 евреи са поискани от службите на германския Райх и договорени за депортиране от българското правителство с посредничеството на германската легация в София. Организацията на „вдигането“ се осъществява от създаденото още в края на август 1942 г. Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ) с ръководител Александър Белев.
Сключена е спогодба между него и СС-хауптщумфюрер Теодор Данекер. Спогодбата (през последните години се напъват да я изкарат фалшива) е последвана от няколко постановления на българското правителство с министър-председател проф. Богдан Филов, които изрично се позовават на нея и подготвят „вдигането“ на евреите и предаването им на нацистите тайно от Народното събрание.
Сериозната историческа наука няма никакви съмнения, че самото решение за депортирането и на над 8000 евреи от старите предели на Царство България и включването им в списъка с оглед на военно-времената обстановка не би могло да се случи без знанието не само на Ал. Белев и вътрешния министър Петър Габровски, но и без първоначалната одобрителна санкция на цар Борис III и проф. Богдан Филов (от 1937 г. и председател на БАН).
Често се пропуска отново установеното от сериозната наука обстоятелство, че първоначално самите кюстендилски евреи са тези, които научават за плановете да бъдат арестувани и депортирани. Ето защо те се свързват с кюстендилските първенци и ги молят за помощ.
Благодарение на действията на народния представител Петър Михалев, адвоката Иван Момчилов, търговеца Асен Суичмезов, учителя Владимир Куртев, дупнишкия народен представител Димитър Икономов, подпредседателя на парламента Димитър Пешев, някои депутати от парламентарното мнозинство, подписали писмото му, митрополитите на Българската православна църква (БПЦ), сред които се открояват особено Стефан и Кирил, депортацията на над 8000 евреи от старите предели на Царство България е преустановена.
Всички до един световни автори и авторитетни историци са напълно категорични за българското съучастие (българските местни власти, български офицери, войници и полицаи, Български държавни железници) в депортирането на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот, в резултат на което 11 343 намират смъртта си в лагера Треблинка.
По този начин няма как да се оспори, че българската държава участва, макар и частично, в осъществяването на нацисткото „окончателно решение“. Разбира се, служещи от германската полиция вземат участие в експортирането на конвоите към Треблинка. Гестапо пък наблюдава и временните лагери за задържане.
Случилото се на 9 март 1943 г. в старите предели на Царството, се описва от авторитетната историческа наука като „прекратяване на „вдиганията“ на евреи“. Решението нито е сигурно, нито е окончателно, а още по-малко е резултат от някаква предварително замислена политика на държавата за „спасяване“.
Точно поради тази все още несигурност и неяснота около бъдещата съдба на евреите подпредседателят на парламента Димитър Пешев пише и известното си писмо, като започва да събира подписи от депутати само от правителственото мнозинство, с оглед на постигане на по-сигурен ефект. В крайна сметка спирането на „вдиганията“ е резултат именно от натиска, който идва отдолу.
Той е упражнен от съвсем конкретни хора, които имат имена и които изброихме по-горе. Включването на видните правителствени привърженици само увеличава силата и резултатността на акцията.
За всеки непредубеден историк е ясно, че в онези условия и при характера на тогавашния авторитарен режим в страната нито вписването на 8000 евреи, нито изваждането им от списъка би могло да стане без санкция от най-високо място. Но без натиска отдолу, който променя първоначалните намерения, над 8000 евреи от старите предели на Царството отиваха на сигурна смърт в Треблинка.
Историята за вътрешна употреба
На този премерен и безпристрастен разказ на авторитетната наука по света, която отчита фактите, се противопоставя, особено през последните петнадесетина години, разкрасеният разказ на български активисти и привлечени към тях по-късно историци с дипломи.
За съжаление, напоследък той става се по-изпълнен с нелепи твърдения и фантазии. Те са обикновено същите по дух, похват и функция с тези, които преди години служеха на политиката на асимилация на помаците и турците в България. И тогава, ако се изразим с думите на ректора, имаше „официална държавна позиция“, подккрепяна, поне официално от „голяма част от историците в България“ и се представяше като „гледна точка на гилдията историци в България“.
Според този сегашен напудрен разказ още от самото началото на Втората световна война в България е налице премислена държавна политика за спасение на евреите. Отново според този разказ режимът в страната изобщо не е провеждал някаква антисемитска политика.
Самите евреи в България изобщо не са били дискриминирани. Приетият Закон за защита на нацията (ЗЗН) е единствено ловка маневра на властите за да се спасят евреите.
Организираните трудови лагери, където те са изпратени, са отново част от маневрите на властта, за да осъществи предварително замислената политика на спасение. Дори самото споразумение Белев-Данекер било най-обикновен фалшификат и никога не е съществувало такова.
Едва ли не и без действията на кюстендилската група, Д. Пешев, депутатите от мнозинството, депутатите от опозицията и БПЦ, евреите пак са си щели да бъдат спасени, тъй като и самата политиката на държавата е била политика на спасение.
Може би в скоро време трябва да очакваме и написването на някаква нова политическа декларация (и без това от март 2013 г. не е имало) в този дух и с подобни послания. Но и всички парламентарни групи да я подпишат, тя няма да се превърне в истината за събитията от март 1943 г. и ще остане само за вътрешна употреба.
Още по-малко ще върне предадените в Лом и Скопие на нацистите евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот, за които отговорността на българската държава няма как да се скрие.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
