Преди дни на книжния пазар за появи новата книга на историка Румен Даскалов „Историографски спорове за Средновековието. Българо-сръбски, българо-македонски“.
Тъй като трудът е голям по обем, ще игнорирам множеството и разнообразни теми на дебати, които се засягат в него, и ще се спра единствено на това какво ни казва за Самуиловата държава и за споровете между български и сръбски, а от един момент нататък – и югославски и македонски автори.
Тя е предостатъчна, за да даде представа за залозите и спорните въпроси в своеобразните „историографски войни“ от последното столетие.
Българският възглед и промените в него
От книгата на Даскалов научаваме как се оформя възгледът на българската историография. Според него, държавата на комитопулите (цар Самуил е първият от династията на комитопулите – бел. ред.) е „западно българско царство“ съществуващо паралелно с източното.
Самуиловата държава е българска не само по държавна традиция, но и по население, което притежава такова съзнание от горе до долу.
Срещаното в изворите име „българин“, включително и в Битолския надпис, се пренася върху всички поданици на Самуиловото царство без изключение. Дори и установената по-късно сръбска власт в Македония не успява да го промени.
Ала докато до Втората световна война в България историците подчертават приемствеността на царската титла, патриаршията и административна уредба между Първото българско царство и Самуиловата държава, добавяйки после и открития през 50-те Битолски надпис, то в годините на комунистическия режим възгледите постепенно еволюират към една по-голяма твърдолинейност.
Дължи се на обстоятелството, че самото понятие за приемственост вече не задоволява и се търси пълна идентичност между двете държави.
От края на 60-те и началото на 70-те години тази линия се задълбочава, за да влезе идеята за „непрекъсната държавна линия“ и в „многотомната“ история на БАН.
В този смисъл, имайки предвид някои текстове на Петър Хр. Петров, Румен Даскалов коментира: „Нека само отбележа, че басните на Петър Петров са публикувани в официозно издание на БАН и самият той е бил професор по история в Софийския университет. Както ще видим, в това отношение той успешно съперничи на най-изобретателните македонски историци.“
Сръбската и после югославска историография
Според сръбския възглед е създадено ново царство, което без никаква обосновка веднъж е „славяно-македонска държава“, веднъж „македонско славянско царство“ и „македонска държава“, макар без да се влага в това етнически смисъл. (Но за хърватски историци държавата е „българска“).
И за повечето югославски автори след края на Втората световна война (особено сръбски, хърватски и словенски) идеологически Самуиловото царство е свързано със старото българско царство и както неговите създатели, така и самите ромеи го наричат „българско“.
Целта на Самуил не се очертава да е възстановяване на старото българско царство, а цялата му експанзия е насочена в южна посока
Самуил ляга върху традициите и наследството на Симеонова и Петрова България. Но по същество, това било и „ново творение“. Центърът на тежестта му е разположен на югозапад и днешна Македония е негово ядро. Целта на Самуил не се очертава да е възстановяване на старото българско царство, а цялата му експанзия е насочена в южна посока.
В този смисъл различни югославски автори, без да отричат легитимацията чрез българската царска традиция, говорят дори за „славянска държава в Македония“.
Някои обаче тълкуват израза „българин по род“ от Битолския надпис на Иван Владислав като все пак изява на съзнание за етническа принадлежност, което българската власт разпространява над върхушката в Самуиловата държава.
Изобщо сериозната югославска медиевистика не отрича следването на българската царска традиция, дори и известно българско етническо съзнание сред върхушката, правейки уговорката и за Самуиловото царство като ново творение.
Никой от уважаваните югославски медиевисти не говори нито за „македонски“ характер на държавата
Но макар и различавайки се от твърдолинейната българска историография, никой от уважаваните югославски медиевисти не говори нито за „македонски“ характер на държавата, нито за „македонски народ“ през Средновековието, нито пък търсят някакво етническо различие между Самуиловата държава, от една страна, и подчинената източна част на Симеоновото и Петрово царство, от друга.
Македонска историография
В това време комунистически Белград не само поддържа политически македонската позиция, но и позволява разгръщането ѝ в националистически дух. Това става дори по начин, който не е позволен на нито една друга югославска историография от републиките.
Още с първата от 1953 г. „История на народите на Югославия“ в Средновековието се търсят „македонски славяни“, „македонци“ и „македонски народ“. То пък е видима за Р. Даскалов политически мотивирана отстъпка на сръбските, хърватски и словенски историци пред македонските им колеги.
Ето защо Самуилово царство фигурира като „македонска държава“ и „македонско царство“. Всички извори вярно го наричат „българско“ и населението му „българи“, но това е поради идеологическите държавно-правни и църковни връзки в средновековен смисъл между Самуиловото царство и държавата на Симеон и Петър.
Македонските автори са според Р. Даскалов критични към етнизирането единствено спрямо българската историография, а на много места сами етнизират македонските славяни и са склонни да допускат приемственост там, тръгвайки от същите предпоставки като на българските историци, но в обратна посока.
Самуиловата държава на Сърджан Пириватрич
След промените през 1989-1991 г. и в двете страни се предъвкват тези от предходните десетилетия – веднъж напълно идентична държава в България и изцяло ново творение в бившата югославска република.
Поради това и няма как в събитие през втората половина на 90-те да не се превърне книгата на Сърджан Пириватрич за Самуловата държава. За него тя е изцяло в българските държавни и царски традиции и хората от върхушката са се смятали за българи, както личи от надписа на Йоан Владислав „българин родом“.
Пириватрич изтъква как няма никаква причина жителите на Самуиловата държава да не се наричат българи, а самата държава – България. И според него обаче, тя е и българска, но и ново творение. Заедно с това младият сръбски медиевист изказва и резерви доколко българското етническо съзнание отива в дълбочина на по-долните социални равнища.
Български и македонски реакции на труда на Пириватрич
Приветствайки и превеждайки труда на български език, твърдолинейната българска историография няма как да си замълчи, задето сръбският историк не отчитал „напредналия процес на утвърждаване на българската средновековна народност“.
Не може да не възрази и срещу възгледа му, че макар и следвайки българската царска и църковна традиция, държавата все пак била и „ново творение“.
Показателни за реакциите в югозападната ни съседка са възгледите на македонския историк и отскоро директор на Института за национална история Митко Панов. Той е възмутен най-вече задето С. Пириватрич отстъпва от югославския „балансиран консенсус“ за Самуиловата държава и приема тезата на българската историография за българския й характер.
Митко Панов и „Ослепената държава“
Решавайки да поправи всички грешки, М. Панов сам написва монография на английски език „Ослепената държава“.
Там той защитава тезата как в своето придържане към византийската имперска идеология, византийските автори са извършили огромна несправедливост към Самуиловата държава, като са я изопачили и дори „ослепили“ (по метафората в заглавието), като я нарекли българска, лишавайки я от нейния самостоен характер и собствена идентичност (не се казва единствено „македонска“, за да премине все пак през ситото на рецензирането в престижното издателство).
Византийската идеология изисквала новата държава да не се признава за ново образувание.
Румен Даскалов добре разкрива как злоупотребата с изтъкнати автори и най-нови теории е впечатляваща, като с асиметричен подход Панов е силно критичен към българската историография, но не и към македонската.
Всъщност, както разкрива и Даскалов, „ревизионизмът“ на Панов и целта на цялото претенциозно упражнение е осъвременена, но стара по същността си македонска теза по етническия въпрос.
А сега накъде
Както се вижда от книгата на Даскалов, повечето от дебатите са въпрос на интерпретация и най-често свръхинтерпретация на факти с оглед на предпоставени тези и удържане на национална позиция от днешна гледна точка.
Например, наличието на българската царска и патриаршеска титла приемане ли е на българска държавност или означава единствено легитимация на друга и различна държава чрез предишната българска?
Преместването на центъра на държавата и патриаршията в днешна Македония какво значение има – никакво или голямо?
Как се променят с това преместване на държавния център целите на външната политика и различни ли са те или са все същите?
Защо след като се отвоюва отново източната част центърът не се премества на изток? Смяната на династията какво значение има за приемствеността с Първото българско царство или е прекъсване на връзката?
Ясно засвидетелствано в историческите извори име „българи“ етническо ли е или просто държавнополитическо? Стига ли българизирането и до тогавашните славяни в днешна Македония?
Развитието на българската медиевистика след 1989 г. върви към тежък, твърдолинеен национализъм
За съжаление, както демонстрира и Р. Даскалов, докато книгата на С. Пириватрич е свеж полъх в сръбската медиевистика, то развитието на българската след 1989 г., върви към тежък, твърдолинеен национализъм, който в резултат на изострения спор от последните няколко години със Северна Македония продължава юнашки да копае дъното и да се отдалечава от постиженията на сериозната историческа наука.
Поне три поколения се надпреварват кое ще каже по-голяма глупост, а вече се задава и четвърто, за съжаление, и то като че ли обещаващо по погрешния начин. Преобладават юбилейни и полемизиращи със Скопие издания, които основно тиражират стари тези в твърдолинеен дух.
Видяхме, че сходни тенденции се наблюдават и в Северна Македония. Последните слухове са, че гореспоменатият нов директор на Института за национална история ще е новият съпредседател и на Смесената историческа комисия от македонска страна.
Всъщност, ако искаш комисия, която да не свърши никаква работа, сложи в нея онези български историци и македонски „историчари“, които са писали вече за Самуиловата държава и са там, за да не отстъпят от вече написаното.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
