Все повече прогнози казват, че руският президент Владимир Путин няма да може да спечели войната в Украйна, която сам започна през февруари.
Това означава, че рано или късно някой (дори и да не е вече той) ще трябва да седне от страната на Русия на масата за преговори и да подпише мирен договор. В него ще трябва да признае вината и да поеме отговорността за най-безсмислената и посредствена война на 21 век, пише службата на Радио Свободна Европа/Радио Свобода (RFE/RL) за Сибир.
Ето защо сега, когато ракети и бомби продължават да падат върху украинските градове, а броят на жертвите и щетите нарастват всеки час, мнозина започнаха да мислят как Русия ще помогне за възстановяването на разрушената от нея Украйна.
Вариантът за това е един – Москва да плаща репарации.
„Замразените“ от Лондон руски активи от 350 млрд. долара са добър начален капитал за репарации.
Засега това звучи по-скоро като мечта. Въпреки че вече има добър стартов капитал за нейното реализиране – руските активи от 350 млрд. долара, които Лондон „замрази“ в първите седмици на войната.
На 14 ноември Общото събрание на ООН прие резолюция с призив за руски репарации в полза на Украйна. Тя беше подкрепена от 94 държави. Решението на ООН не задължава никого с нищо, то е по-скоро „протокол за намерения“.
На 30 ноември Европейската комисия (ЕК) подкрепи идеята за търсенето на отговорност от Русия за инвазията в Украйна, като Москва изплати репарации.
„Русия трябва да плати за своите ужасяващи престъпления“, каза председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен.
По данни на ЕК до този момент Русия е нанесла на Украйна щети за около 600 милиарда евро.
Но плащал ли някой сериозно репарации в човешката история?
Контрибуцията – майката на репарациите
Думата „репарации“ се появява в началото на 20 век във Версайския договор от 1919 г., където ненатрапчиво заменя понятието „контрибуция“. Това е един от договорите към края на Първата световна война, с който се слага край на войната между Германия и Антантата.
Що се отнася до контрибуцията, за хората винаги е било ясно, че на практика това е легализиран от войната грабеж на победения от победителя. „Vae victis“ („Горко на победените“) е може би единственият римски цитат, произнесен не от римлянин. Фразата е на вожда на галите Брен, който след обсада на Рим е поискал откуп в злато от жителите на града.
Обстоятелствата около тази контрибуция остават забулени в мъгла. Според историка Тит Ливий тя изобщо не е била платена. Римският военачалник Марк Фурий Камил е успял да събере армия и да прогони варварите. Но това е, така да се каже, официалната гледна точка.
Според по-малко патриотично настроени римски историци Камил не е изпращал войски никъде, а просто се е договорил с Брен за размера на откупа. Така или иначе Камил е посрещнат в Рим с триумф. И тъй като „victores non iudicatur“ („победителите не се съдят“), за подкупа са се постарали да забравят възможно най-бързо.
Тази случка е от 390 г. пр. н. е., но още тогава става ясно, че контрибуциите са сложно нещо и победените не обичат да си спомнят за тях, а още повече – да плащат. Век след век победителите ограбват победените. Вземат каквото и да било: пари, ценности, роби. Неслучайно самата дума „контрибуция“ на много езици е синоним на грабеж.
Чак през 19 век, когато започва да се говори за „правилата на войната“, ограбването на местното население става признак на лош вкус. Ограбване продължава да има, както и преди, но без много шум и без никой да се хвали с това. А думата „контрибуция“ е една от основните в речника на войнствените политици.
Наполеон особено много е обичал да взема репарации. Нито един от мирните му договори не е бил сключен, без да се обърне внимание върху този момент. От 1795 до 1808 г. Франция получава от победените страни (Нидерландия, Прусия и други) повече от двадесет контрибуции на обща стойност 535 млн. франка.
За какво е плащала Русия
Дълго време Русия е една от страните победителки, които получават репарации, но не дават. Tя особено добре успява да печели за сметка на Османската империя. След Първата руско-турска война (1768–1774) Русия получава 4,5 милиона златни рубли. Сто години по-късно (през 1878 г.), Русия печели военна награда в размер на 802,5 млн. франка.
Но в началото на 20 век всичко се променя драматично. След поражението в Руско-японската война, благодарение на хитрата дипломация, е възможно да се мине без контрибуции, но тогава започват трудностите. Виновни за това са болшевиките. През 1918 г. те сключват с Германия прословутия Брест-Литовски сепаративен мирен договор, като решително отхвърлят собствения си лозунг за „Мир без анексии и контрибуции“.
Анексията и контрибуциите за Ленин не са проблем. Тогава той взима Полша, Литва, част от Латвия, Естония и даже Украйна и 6 милиарда марки!
Но още непристигнало всичкото злато, в Германия избухва революция, а след това тя трябва да признае поражението си в Първата световна война и сама да плати на победителите.
Болшевиките решават, че бързо ще си върнат Западна Украйна, Беларус и Полша. Срещат обаче отпор и след двугодишна война през 1920 г. е подписано споразумение, според което Полша получава не само западната част на Украйна и Беларус, но и над 30 млн. златни рубли репарации. Така че болшевиките отново трябва да плащат.
Справедлив грабеж
Думата „контрибуция“ някак неусетно е заменена с думата „репарация“, въпреки че изглеждат едни и същи по смисъл.
И двете означават плащане от победената страна. Но контрибуциите като форма на въоръжен грабеж са премахнати през 20 век или по-скоро са направени безинтересни за победителя. На първата и втората конференция в Хага (през 1899 и 1907 г.) е решено, че контрибуция може да се вземе само за издръжката на войските и за разходите по управлението на окупираните територии. Нито стотинка повече.
Ето защо, след като Първата световна война приключва и трябва да се направи нещо с победения, страните от Антантата измислят нова дума: „репарации“. С други думи, компенсация за щетите, причинени от войната.
По силата на Версайския договор Германия е задължена да плати сто хиляди тона злато.
А щетите всеки изчислява по своему. По силата на Версайския договор Германия е задължена да плати 269 млрд. златни марки, което приблизително съответства на сто хиляди тона злато. На части, тези репарации са окончателно изплатени 91 години по-късно – през 2010 г.
Чак след Втората световна война въпросът с репарациите е решен бързо и радикално. Потсдамската конференция през 1946 г. решава, че съюзниците, които разделят Германия на окупационни зони, имат право да изнесат всички парични активи, ценности, оборудване. След картбланша съюзниците веднага се захващат за работата.
Особено се старае Съветският съюз, където наред с други неща, са изнесени 60 хиляди пиана, 460 хиляди радиоапарата, 190 хиляди килима, 940 хиляди мебели, 265 хиляди стенни и настолни часовници.
Първо са изнесени не дребни битови неща, а машини, автомобили, технологии, чертежи, цели заводи и лаборатории. И германци – под формата на квалифицирана работна ръка. Те са добавени към онези стотици хиляди затворници, които работят на строителни обекти в СССР. И никой не бърза да ги пусне: в продължение на години този труд също се смята за част от репарациите.
“Шурави*, дължиш пари!”
В най-новата история думата „репарации“ не звучи често. Ако е изричана, то е по-често в политически контекст, когато една страна иска да напомни на друга колко несправедливо е била третирана в миналото.
Така например в началото на 20 век Афганистан се кани да поиска от Русия репарации за съветската инвазия, а Полша намеква, че СССР не е изплатил съвсем репарациите по Рижкия договор от 1921 г. През септември 2022 г. основателят на полската партия „Право и справедливост“ Ярослав Качински каза, че Полша и Германия все още искат репарации за Втората световна война – повече от един трилион долара. Нещата не стигат по-далеч от разговори.
Изключение в най-новата история правят репарациите, наложени на Ирак, след като Саддам Хюсеин окупира Кувейт. Той няма много време да се наслади на триумфа, скоро е изгонен оттам от американците. Тогава победеният агресор е осъден да плати 52 милиарда долара за възстановяване на икономиката на Кувейт.
Плащанията, които започват през 1991 г., докато Саддам Хюсеин е още жив, продължават много години. Дългът най-накрая е изплатен през 2021 г.
Но дори в случая с Ирак репарациите са по-скоро инструмент за наказание, отколкото спасителен капитал, който реално помага за възстановяването на пострадалата страна. Все пак Кувейт има привлекателните за инвеститорите нефт и газ и затова не отнема много време да се търсят пари за съживяването му, а репарациите се оказват капка в морето.
Как стои въпросът с Украйна
Въпросът с Украйна днес е съвсем различен.
Тя е огромна страна, чиято икономика претърпява огромни щети. Не за 50 или за 100 млрд. долара, а може би за трилиони. А и няма особени икономически “козове” за инвеститорите.
Разбира се, докато се води войната, политици и бизнесмени от цял свят дават щедри обещания, демонстрирайки своето искрено желание да подкрепят украинците.
САЩ обещават нов „план Маршал“, европейски страни готвят заеми. Каква част от тези обещания ще бъдат изпълнени не се знае, когато войната свърши и „украинската тема“ напусне първите страници на вестниците.
Следователно репарациите в случая няма да са инструмент за наказване на руския агресор, а логичен и необходим начин за възстановяване на украинската икономика.
*”Шурави” е персийският термин за думата „съветски“ или “Съветски съюз“, произлиза от думата “шура” (от арабски “съвет”). С думата се назовават съветските войници и военни специалисти в Афганистан. Руските ветерани от съветско-афганистанската война често наричат себе си “шурави”.
