Спокойно мога да нарека задаващите се празници „обезкървени“, защото в много семейства, в много домове няма да ги има децата ни. Да, ще се чуем с тях, ще вдигнем наздравица по скайп, ще поздравим половината ни род, който се е ширнал по света и тихо ще потекат сълзите ни. Ще бъдем сами, сами със собственото си омърлушено присъствие. Край нас ще поплачат възрастните ни родители, за които останахме единствено упование. За повечето ни приятели и познати предстои една тъжна Бъдни вечер. Както казваше Антон Радичев в едно популярно шоу: “Направо ми се къса сърцето!“Е, неминуемо ще приготвим всички салтанати, както си му е редът. Под брой на масата ще наредим постните ястия, на Коледа ще извъртим едно кисело зеле с пуйка и някоя капама, защото ние така разбираме семейните събирания. Но всичко ще е по навик, без трепета, с който правехме изненади за малчуганите, без онзи дълго чакан Дядо, натоварен с безброй подаръци, без детски смях, покрай който всички се зареждахме с настроение.
Връщайки се назад си спомням топлата къща с приглушената светлина от Бъдника в камината, аромата на истинската елха, украсата, направена от собствените ми ръце и умения, коледарите, които в Мъглиж са традиция. Те обикалят къщите облечени с ямурлуци, калпаци и геги, пеят коледарски песни. А за домакините е радост да им дадат пуканки, ябълки, бонбони за малките коледарчета. Майка ми винаги поемаше старшинството, прекадявайки гозбите, казваше молитва и разчупваше домашната пита.
Децата не спираха да поглеждат към вратата в очакване. Не ги пускахме на двора, защото имахме отрепетиран сценарий. Някой все пак успяваше тайничко да излезе навън, да остави чувала с подаръците, да звънне на портата и бързо да се скрие. Не го правехме само за децата. Винаги съм знаела, че те са само катализатора на всеобщото настроение. Ние също очаквахме изненадите, защото никой не оставаше без подарък. След това танцувахме вкъщи, после на улицата се извиваше хоро и тръгвахме по съседите със задължителната потна кана с вино. Това беше някога…
Сега майка ми е остаряла, грохнала жена и очаква да бъде с нас тихичко седнала в единия край на масата. Ще види внука си, който е в Лондон, на екрана на лаптопа и ще притихне. Ще бъде един тъжен доайен, на когото са откъснали от сърцето много скъпи, липсващи ѝ хора. Как да се настроим позитивно и да очакваме коледните чудеса, като ми се иска с вопъл да изкрещя: Къде са децата ни!
