Наливат нощем самодиви
блаженство в чашките на мак.
И над притихналите ниви
разстила се сатенен мрак.
Там – страстен, шушне суховеят
в косичника на зрял мамул,
а сутрин славеите пеят
и будят чул и недочул.
Асмите с пукот се разлистват
под стъклената хладина
и жилчици тръпчиво плисват
уханието на жена.
Тогава виното е още
въздишка слънчева на грозд
в гръдта на септемврийски нощи.
И щрих в набъбналия плод.
Тогава думите са близки
до смисъла и до смъртта.
И само който не е искал,
не си е спомнил за дома.
Из „Птици в нощта“
