ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Южна поща”, бр. 10, 1990 г.
БЯГА ЧОВЕЩИНАТА ОТ ХОРАТА, ТА ПУШЕК СЕ ВДИГА
„Всеки сам върви по своя път” Новия завет
Костеливи и морни са пръстите на подадената ми ръка. Другата е върху познатия й метален овал. След малко двете в синхрон ще задвижат количката. Заедно с нея тялото, мислите и една съдба. Нелека. Дългият разговор завърши. Борис Тодоров отваря вратата на дома и инвалидната му количка с леки тласъци потъва в хладината на коридорите. Остава казаното от него и спомените от 1976 година когато единственият в страната Дом на инвалида приема първите си пациенти край Стара Загора. Оттогава са изминали години, но и сега домът е единствен. Днес в него живеят постоянно сто и осемдесет души с първа и втора степен на инвалидност и около тридесет временно за рехабилитация – след мозъчен инсулт или пътнотранспортно произшествие, довели до парализа. Един общ дом на трайни и непознати болки. – Всекидневно някой звъни, за да разбере за свободни места – споделя главният лекар на дома д-р Иван Малинов. Какви ли не тежки случаи има, но не мога да помогна. На година се освобождават едно или две легла. За страната са нужни най-малко още два такива дома. Не е решен и въпросът с инвалидните колички. За тях хората чакат по година. Стойността им – петстотин лева за механичните и около пет хиляди за акумулаторните, се поема от Държавно обществено осигуряване само за инвалидите, работили преди заболяването. На тези, които по рождение са инвалиди, се плаща по-малко от половината сума. Всеки разумен човек би казал, че това не е редно. Редица нормативни документи, отнасящи се до дома също трябва да се променят. Ежемесечните такси за престоя тук се определят с таблица от 1978 година, която не е съобразена със сегашните минимални пенсии. Получава се така, че по шейсет лева плащат хората с по 100 лева пенсии и тези – с по 300. Вече десет години живее надеждата ни за парк към дома, в който да се оформи алея на инвалидите. Сега те се движат по шосетата и имаме един убит от катастрофа. Подобно е и мнението на завеждащият отделението за рехабилитация д-р Дияна Влашка: – Освен домове за инвалиди са нужни и центрове за рехабилитация на заболявания, водещи до парализи. Сегашното отделение не може да поеме всички нуждаещи. Уредите и пособията в него са на почтена възраст, а някои от тях сме изработвали саморъчно. Такива уреди не се произвеждат у нас и е нужен внос. Още повече, че това е сторено за някои хотели по Черноморието с терапевтични отделения. Колкото до парка, създаването му не търпи отлагане. Живущите тук няма къде да излязат и стоят по цял ден в сградата. Имаме разрешение за построяването на парк от ОНС – Стара Загора, още през 1982 г. То ни разрешава използването на 20 декара южно от дома, но пречката е в това, че трябва да се заплатят трайните насаждения на хората, имащи парцели по 21-о ПМС. Едва ли собствениците ще се откажат от полагащите се суми, нещо което би решило проблема. Съмняват се и инвалидите. Затова на свое събрание те изпращат писмо до Великото народно събрание. В него молят да се разпореди отредената им земя да бъде реално предоставена. Но има и други проблеми. Според завеждащия административно-стопанската част до края на годината тристата души разполагат с 250 кг захар. Зимата наближава, но в цистерните има 10 m нафта /средният разход през зимните месеци е 60 m/. Няма лимит за веро и прах за пране. Няма и тоалетна хартия за лежащо болните. Дневният порцион е два лева и шейсет стотинки. Сега толкова струва един компот. Домът не ползува никакви предимства при снабдяването, а знаем как изглеждат складовете ни. Връщам се към думите на Борис Тодоров преди да си тръгне: – Ние инвалидите живеем подпомагани от близки и далечни. Трябва ни опора, която идва и с топлината на добрата дума. Вече петнайсет години живея в този дом. Много неща са минали през главата ми и мисля, че човещината вече години наред бяга от хората. Ние се отдалечаваме един от друг и не правим нищо да сменим посоката на движение.
След него вратата остана открехната. Като подкана…
Данчо КАРАГЕОРГИЕВ
Бяга човещината от хората, та пушек се вдига
