ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 45, 1991 г.
19 ЮНИ – ДЕНЯТ НА ОТЕЦ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ
„… И ДАДЕ КРИЛЕ НА НАРОДА…“
В българската история годината 1762 е вписана като Голямото Духовно Начало: появи се на бял свят „История славянобългарска“, сътворена от хилендарския монах Паисий. „Сия историйца“, както сам я бе нарекъл нейният автор, не бе само един проницателен поглед към българското минало, но преди всичко прозрение в бъдещето на този изтерзан и измъчен в робството народ български. На него големият родолюбец поднасяше най-целебното средство – собственото себепознание като народ – за измъкване „от дъното“, намиране път за оцеляване и себеутвърждаване.
Той пръв разкри на своите сънародници голямата житейска истина – за да те уважават другите, трябва да се почувствуваш частица от собствения си народ, сам да усетиш уважение към него. И изрече онези гневни (и в същото време толкоз отрезвяващи) думи: „О, неразумний юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин, не четеш и не говориш на своя език?… Ти, българино, не се мами!“ Нека само си припомним колко поколения са се обръщали към Паисиевата история, за да се почувствуват българи, за да отдадат ум и сърце за националното ни освобождение! Дори в късната 1842 г., знайно е, че Константин Фотинов е пребивавал в Стара Загора цели 16 дни, за да препише „История славянобългарска“, а малко по-късно в Търново от Фотиновия препис я преписва Петко Р. Славейков. Няма нищо удивително, че авторът на тази Голяма Българска Книга бе един скромен монах, един църковник. Нали точно православната ни църква бе именно тази институция, която стана хранител на българската писмена традиция през вековете робство, че оттам проблеснаха първите искри на събуждащата се народна свяст, за да лумнат чрез Паисий в непомръкващия огън на духовното ни възраждане. Затова трябва да оценим родолюбивия жест на Светия синод и на тогавашния български патриарх Кирил, които оцениха, че отец Паисий Хилендарски „…е достоен да бъде причислен към лика на светците, което и му направиха с тържествен акт от 26 юни 1962 г.“ За читателите на в. „Стара Загора“ поднасяме част от неговото житие, написано от епископ Партений. Величка Койчева
Из „ЖИТИЕ НА ПРЕПОДОБНИЯ И БОГОНОСЕН НАШ ОТЕЦ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ, БУДИТЕЛ БЪЛГАРСКИ“
И се роди този чудотворец будител на българския народ в 1722 г. в основата на най-високия връх на Пирин планина, в град Банско, от много благочестиви родители. Тяхното благочестие се вижда от това, че брат му Лаврентий, който бил 20 години по-голям от него, приел монашеството на хилендарската обител на Атон и бил игумен на същата обител. Другият му брат, Вълчо, извършил поклонение на светите места в Палестина, поради благочестие, а отпосле със свои средства обнови и изписа храма „Свети Иван Рилски“ в хилендарската обител в 1757 г., обнови цялата Зографска обител в 1758 г., а в 1764 г. съгради храм на името на пречиста Богородица в същата Зографска обител. Син на такива родители и брат на такива братя, и самият той като стана на възраст, презря суетата на този свят, отрече се от всичко и отиде най-напред в близката Рилска обител, гдето под благодатта на великия наш отец Иван порасне духов и известно време прекара в послушание при някои опитни старци. След това отиде при брата си в Хилендар Атонски на 23-та година от своята възраст, прие монашеско пострижение с името Паисий и там остана всичкото време, докато тръгне по цяла България да проповядва на българския народ своята книжка. Прочее, виждайки бедата и страданието на своя народ под тежкото турско иго, слушайки разказите на поклонници, пристигащи в разните атонски обители за поклонение или за работа от всички български краища на българската земя за тежките обстоятелства на всички българи, гледайки надменната гордост на гърците, които превъзнасяха своя род, заради древните еленска и византийска слава, а българите унижаваха като прости, неграмотни и нямащи история – пламна ревността му като огън в костите му и не почина, нито позволи достатъчен сън на очите си, докато събра от много книги и написа своята „История славянобългарска“. След като прегледа цялата Хилендарска библиотека, той беше изпратен по работа в град Сремски Карловци, гдето също така събра много нещо, колкото можа, после премина от Хилендар в Зограф, гдето също много нещо намери и вписа в своята книжка. И така завърши своята история и тръгна сам всред българите да четат и преписват: в Рилския манастир я преписа монах Никифор, в град Самоков – свещеник Алексей Велкович, в град Котел – Стойко иврей, който овдовя и стана епископ Софроний Врачански, и много други. Къде умря и от каква смърт, остана неизвестно: не умря ли от мъченическата смърт, подобаваща на светите апостоли, понеже така тайно изчезна от попрището на земния живот без някой да види и да знае нещо за него. Прочее, било написано в кондиката на Хилендарската обител с дата 3 юли 1798 г., че „иеромонах Паисий, поклонник старец Хилендарски, умря в Самоков и вече не се завърна в Света гора… и го положиха в гроба на отца Никола иерея, и всички казаха три пъти: Бог да го прости!“ Но няма откъде да се види, дали именно този е Паисий, писателят на „История славянобългарска“, защото тогава имаше мнозина на Атон, които се наричаха с това име, както и всякога. Тъй отец Паисий Хилендарски – с Божията помощ – даде криле на народа да излети из глъбините на унинието и запали пожара на Българското духовно възраждане.“
