Петър Драгиев – разкази
Гъби
– Господине, господине, може ли за малко… Да ви питам нещо. Виждам, че сте гъбар…
Еееех, приятно е, няма как да не види, че съм гъбар! Понеделник е, един от почивните ми дни, няма и 11 часа предиобед, а аз се връщам от Широкия трап с две найлонови торби, пълни с анасонови печурки. В случая за няколко часа не е необходимо да използвам кошница. Разкошните гъби са млади, но гуглата на всяка е колкото два слепени мъжки юмрука. Както са дъхаво влажни от свежестта си и от юнската роса, издуват прозирно белите торбички като електрически глобуси. Направо светят на слънцето…
…Ако някой ви каже, че гъбарството наподобява бране на ябълки, праскови, домати, ягоди, не му вярвайте. То даже не е като бране на диви ягоди. Брането на диви ягоди е приказна разходка на чист въздух, изплакване на очите с вълшебни гледки, радост от находките по слънчевите горски полянки-плантации с малки червени плодове, неповторим аромат от букетчетата с тях, събирани в едната ръка, докато другата откъсва благословения дар на природата… Брането на диворастящи ядливи гъби е като всичко това и много повече. Най-вече заради видовото разнообразие, наличието на отровни двойници, оттук и необходимостта от непрекъснато обогатяващи се знания, желязно внимание и дисциплина. Истинското гъбарство е незаменимо откривателско пътешествие, но няма нищо общо с тайнствени приключения, рискове, експерименти, шменти капели и ментета, когато събираш гъби за консумация. Аз, например, познавам към шейсетина вида ядливи диворастящи гъби, но бера не повече от двайсетина – печурки, сърнели, масловки, рижийки, челядинки, пърхутки, пачи крак, манатарки, гъба булка, горски и ливадни виолетки, едри миризливки, орешарки, кладници, пъстърви, смръчкули. За тях и от сън да ме вдигнат, знам всичко…
Из „Птици в нощта“: Петър Драгиев – разкази
Станах гъбар по време на тригодишната си аспирантура в Москва. Заслугата е на Саша, най-добрия ми приятел московчанин. Баща му Виктор Павлович 16-годишен избягал на фронта и изкарал като доброволец до края на Втората световна война. По-късно, вече като семейство с Аврора Павловна, май и Саша е бил роден, им дали едноетажна дървена дача в Подмосковието. Та точно тази виличка беше в епицентъра на истински гъбарски рай. Двайсетина излета през трите години на аспирантурата направо земетръсно ме хвърлиха в гъбарската треска. Саша, съпругата му Таня, дъщеричката му Светка, синът Витя, аз и приятелят ни Лутфулла, аспирант от Ташкент, правихме незабравими гъбарски походи. После Аврора Павловна майстореше кулинарни чудеса край печката.
Върнах се в България през лятото на 1989 година. От есента животът така ме завъртя, че хич не ми беше до гъби. Гъбясах от неотложни ангажименти, включително и през уикендите. Бях на ръба на прегарянето, когато няколко години по-късно, един от приятелите ми от стар тревненски род, потомствен гъбар, ме измъкна отново за гъби в планината.
Както обикновено става, новото начало събуди страстта по-силно. От пролетта до топлите декемврийски, че и януарски дни почти не пропусках възможност за гъбарски излет. Попълвах непрекъснато не само практическия си опит, но и теоретическия си багаж. Четях много специализирана литература, следях сайта manatarka.org, уникалната фейсбук група „Гъбите и гъбарите” със знаещи и атрактивни лидери като Борис Асьов и El Modo.
Горд съм, че може би с няколко публикации в периодичния печат поне малко допринесох червената мухоморка да поизчезне от завоюваното си класическо място в детски книжки, анимационни филми, календари, картички, учебници, учебни помагала, играчки, игрални съоръжения на детски площадки, в дворове на детски градини, детски ясли, в паркове и атракциони. Не десетилетия, ами столетия живописната червена гугла с бели точки беше по-популярна и от червения нос на Рудолф, елена на Дядо Коледа, или пък от червения нос на цирковите клоуни. Никой не го беше еня, че „прототипът” е силно отровен и у децата от малки се изграждат грешни психологически установки. Сега червеномухоморковият шаблон не е изчезнал съвсем от детската територия, но често го измества благородният вид на манатарката, предимно на самунката, мечата гъба. Тя няма как да направи меча услуга на детската психика.
През всичките тези години продължавах да бера чудесни гъби, от които се облажваха не само семейството ми, но и много приятели, колеги, които ми се доверяваха. Ако трябваше аз да напиша текст за химн на гъбарството, заглавието щеше да бъде „Широкият трап”. Така се казваше удивителната местност на пет-шест километра северно от града ни. На площ не повече от десетина декара, тя беше живописно царство със смесена гора, с поляни, с едва доловими пътечки и уж непроходими храсталаци. Знаех какво расте тук до всяка тревичка по всяко време на годината – минзухари, теменужки, кукуряк, иглика, ириси, ягоди, къпини… А гъбарският рай бе наситен с челядинки, пърхутки, масловки, рижийки, сърнели, ливадна виолетка, едра миризливка, орешарка и – о, чудо! – анасоновите печурки, които изскачаха като игриви болонки изпод зелените скривалища за мицела си. Единствено за изобилието на сърнели в България има отколешен израз Сърнелин ден, но в Широкият трап често се случваше Анасонов ден.
Ето, и днес за два часа бях набрал две пълни торби с разкошни млади екземпляри с още неразтворени гугли. Наистина царски гъби, нищо, че наричат така хлебната манатарка с розово-червена шапка, златистожълти тръбички и лимоненожълто пънче! Анасоновата печурка е лишена от тази цветна феерия, но безусловно е дамата в бяло. Откривал съм екземпляри с шапка, разперена повече от двайсет сантиметра, а отдолу с розови пластинки – същинска младоженка. А когато са на самодивски кръгове, са като красавици на бал…
– Господине, господине, може ли за малко… Да ви питам нещо? Виждам, че сте гъбар… Личи си по торбите. И аз бера… – въпросът идва от млад циганин, скромно, но чисто облечен, държи найлонова торбичка, в която явно слага гъбите.
Срещата ни е на половин километър от града, малко над тенис кортовете. В смесената гора тук, в която преобладават иглолистните, при гъбарско време нерядко излизат гъбки.
– Какво си набрал?
– Ами, масловки, тях ги знам добре, и няколко печурки… За тях исках да питам, че не съм много сигурен.
– Дай да видя!
Подава ми той торбичката, разгръщам я и направо замръзвам в горещия летен ден – на дъното има няколко масловки и три млади бели мухоморки! Тези смъртно отровни гъби, особено като млади, са пакостни двойници на полската, на ливадната печурка, на бялата сърнелка.
– Какво щеше да ги правиш? – питам на свой ред.
– Щях да потърся още някоя и после да ги занеса вкъщи. Следобед съм на смяна.
Оказа се, че Александър работи в ковашко-пресовия завод в индустриалния квартал. На 28 години е. Жена му е на 25. Добра шивачка. Работи вкъщи и гледа двете им дъщери – на 6 и на 4 години.
– А гъбите?
– Жената щеше да ги направи на каша за вечеря. Много ги обичаме. Често вземам купешки.Александре, тая торба остава за мен, приятел! Да знаеш, че тези трите не са никакви печурки, ами са бели мухоморки. Заедно със зелената мухоморка са най-отровните гъби не само в България. Късмет извади, че се срещнахме. Голяма каша щяхте да забъркате… Пази боже! Няма да ти обяснявам разликите с печурките, не става на един път. Мегдан за случайности и късмет тук няма. Работата опира до живот или смърт. Ако искаш да си спокоен, бери си масловките, сам каза, че ги познаваш добре, пък и няма как с тях да сбъркаш фатално. Но печурките – забрави, ако питаш мене – само от магазина!
Докато младият неглупав циганин с напрегнато посивяло лице ми благодареше в скороговорка, но без обичайните за събратята му „бате” или „чичо”, аз намачках на каша с крак през найлона всички гъби в торбичката му – и масловките заминаха – сложих шепа пръст, да не се съблазни никаква живинка (десетина минути след като се разделихме, изхвърлих отровната каша в контейнерите за боклук до кортовете). Извадих една резервна торбичка от раницата си и сложих в нея пет от моите анасонови печурки.
– Вземи, Александре. Тая торбичка е за тебе, вместо старата ти, която ще изхвърля. Анасонови печурки – не само са красиви, ами са и много вкусни. Ще видиш какъв аромат имат. Аз довечера ще опека вкъщи с масълце, малко мащерка, малко сол и черен пипер. Но жена ти може да направи с тях страхотна каша.
Александър взе „анасоновата” торба, като едва промълви едно „Благодаря!”. Интересно, чак сега в очите му се появиха сълзи. Взехме си довиждане и аз бързо се спуснах към града, да не засилвам неудобството му. Имах усещането, че тези няколко гъби, които му дадох, ще останат най-вкусните… за мен в цялата ми гъбарска практика.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ , отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
