Една сутрин в края на лятото на 1944 г. ранобудните български граждани чуват познат глас по радиото.
Часът е 6:25. Говори Кимон Георгиев, когото хората помнят като премиер през 1934-1935 г.
Той съобщава, че през изминалата нощ е извършен преврат и е формирано ново правителство, на което Георгиев отново става министър-председател.
Правителството е на коалицията Отечествен фронт (ОФ), доминирана от Българската комунистическа партия (БКП). Малко преди това армията на СССР, известна като Червената армия, вече е започнала частична окупация на България.
Денят е 9 септември 1944 г. След него в България се променя всичко.
Значимостта на този ден обаче не става ясна веднага. На пръв поглед това е просто още една смяна на управлението. Тогава правителствата в България се сменят през няколко месеца, а в рамките само на 20 години хората за трети път стават свидетели на преврат след двата през 1923 и 1934 г.
9 септември обаче е последван от месеци на терор и убийства. В края на 1944 г. започва да действа и т.нар. Народен съд, който ликвидира предишния политически и интелектуален елит на страната. В България започва комунистическият режим, който продължава 45 години.
Тогава вече става ясно, че не става дума за „обикновена правителствена промяна, а за революционно изменение на начина на живот на цялото общество“, казва пред Свободна Европа историкът и председател на Държавната агенция „Архиви“ доц. Михаил Груев.
„Създава се една съвършено нова политическа система, а именно тоталитарен режим от съветски тип“, добавя той.
Оттогава са минали точно 80 години. Но до днес след онзи 9 септември в българското общество има разногласия за значението му.
Историята казва, че на 9 септември се е случил преврат, който е довел след себе си терор, а навлизането на Червената армия в България е било окупация. Много хора обаче още приемат тези събития като „социалистическа революция“, а съветските войски като „освободителни“.
Обръщаме поглед назад, за да видим какво ни разказват архивите.
Какво се случва на 9 септември
През 1944 г. още е в ход Втората световна война, в която България е на страната на нацистка Германия. СССР е част от съюз срещу Германия заедно с Великобритания и САЩ, който взима надмощие във военния конфликт.
През последните дни от август и първите от септември Червената армия на СССР бързо започва да се приближава до българските граници и на 5 септември Москва обявява война на България. До този момент в страната действа монархически безпартиен режим, определян от много историци като авторитарен.
На 2 септември встъпва в длъжност демократично антинацистко правителство с премиер Константин Муравиев.
Приближаването на Червената армия обаче „динамизира целия политически живот и ускорява плановете на комунистическата партия и ръководения от нея ОФ за завземане на властта“, разказва Груев.
В нощта на 8 срещу 9 септември офицери, организирани от ОФ, завземат няколко важни за държавата сгради в София. На сутринта новият премиер Кимон Георгиев съобщава по радиото за извършения преврат.
На 9 септември следобед в различни градове се провеждат и публични прояви в подкрепа на новата власт. Партизаните – представители на въоръжената комунистическа съпротива по време на войната, слизат в градовете.
В София ОФ свиква митинг пред съветската легация, която тогава се намира срещу храм-паметника „Александър Невски“. Хора се събират, за да подкрепят новото управление и да посрещнат Червената армия. На един от лозунгите на митинга се вижда надпис: „Да живее всепобедната Червена армия и нейния гениален вожд маршал [Йосиф] Сталин“.
„Не можем да отречем ентусиазма и положителните емоции, с които голяма част от българите посрещат новата власт“, казва Груев. По думите му част от този ентусиазъм е манипулиран и режисиран в кинолентите и снимките от това време, но много хора все пак се радват спонтанно.
Това не се дължи толкова на новите управляващи, а на факта, че в преврата на 9 септември много хора виждат край на войната и на многото ограничения, породени от нея. В седмиците след тази дата продължават да се провеждат митинги и демонстрации на хора, които приветстват ОФ, партизаните и съветските войници.
Съветската окупация
От самия 9 септември в архивите не са запазени много снимки. По случай 80-годишнината от преврата Държавната агенция „Архиви“ е решила да обърне по-голямо внимание на съветската окупация и на ролята на Червената армия в смяната на властта и политическите процеси в България през 40-те години на миналия век.
„Както превратът, така и целият процес на съветизиране на държавно-политическата система в България нямаше да се случат, ако не беше Червената армия“, казва Груев.
Затова на 9 септември агенция „Архиви“ пусна специален сайт, озаглавен „Съветската окупация в България през 1944-1947“.
Съветските войски са „инкубатор за трансформирането на режима на ОФ в комунистически“, добавя Груев.
Архивите разказват как се променя картината след първоначалната радост на голяма част от хората от новото управление.
Това е свързано с недоволство от поведението на войниците на Червената армия в българските земи и от „ръководената от Москва политика на изземване на ресурси от окупираните държави и концентрирането им в Съветския съюз“, казва още Груев. На места се изземват технологии, другаде цели фабрики или парични средства.
„Огромна част от тези интересни документи за пръв път виждат бял свят“, добавя директорът на архивите.
За крайна точка на съветската окупация се посочва 1947 г., тъй като в края ѝ влиза в сила мирен договор, според който Червената армия трябва да напусне България.
„Тя напуска формално в края на 47-ма година, но вече е създала и укрепила режим, който от нейно име да продължи да управлява повече от 40 години“, казва Груев.
Преврат, въстание или революция
До днес има спорове какво точно се е случило на 9 септември 1944 г. и как то трябва да се нарича.
„Това е свързано с разликата между 9 септември като конкретен ден и 9 септември като метафора за всичко, което се случва в България след това“, казва Груев.
„Ако тръгнем от конкретиката, без съмнение денят има характеристиките на държавно-политически преврат“, добавя историкът. Случилото се тогава е доста сходно с извършените преврати през 1923 и 1934 г., включително има съвпадение и между много от участниците. Кимон Георгиев например става премиер и след преврата през 1934 г., и след този през 1944 г.
Комунистическата партия отначало също не отрича, че става дума именно за преврат. По-късно обаче преценява, че този разказ не работи в нейна полза. Така пропагандата на режима измисля версията, че това е било „народно въстание“.
„Много по-удобна става тезата, че 9 септември е „народно въстание“, казва Груев. По този начин датата е вписана дори в Димитровската конституция от 1947 г.
Тезата за „народно въстание“ намира основание в партизанското движение преди 9 септември, което е доста голямо като за страна съюзничка на Германия. Според Груев обаче е наивно да се мисли, че въоръжените партизански групи, които по това време не са повече от 7000 души, са били в състояние да завземат сами властта в страната.
„Това определение има по-скоро пропаганден смисъл, за да се избегне негативната стигматизация на преврата“, добавя историкът.
Комунистическият режим не е последователен и по въпроса какво означава този ден.
С Живковската конституция от 1971 г. той вече е определен не като „народно въстание“, а като „социалистическа революция“. След 1989 г. и падането на режима отново се приема, че става дума точно за преврат.
80 години по-късно
Осем десетилетия след 9 септември участниците и повечето свидетели на това събитие вече не са между живите. Според Груев дистанцията на времето дава възможност за по-справедлива и безпристрастна оценка.
„Въпреки това обществото продължава да бъде разделено“, добавя историкът и дава за пример дебатите около демонтажа на Паметника на Съветската армия в София, който започна миналата година.
Тогава от върха на паметника беше премахнат съветският войник с автомат шпагин. Останалите фигури също бяха демонтирани, а вече я няма и плочата с надпис: „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“.
Демонтажът доведе до гневни реакции и протести на политици и граждани.
Според Груев обаче историографията вече е свършила своята част от работата.
„Това, което можеше да се събере като факти и логическа последователност от събития, вече е направено. Предстои то да се осмисли от обществото“, казва историкът.
