„Копеле, не пий от чая.“- това бяха последните думи на Наско от стая 423 преди да изгуби съзнание.
Тази история е съвсем истинска. Истински са и имената на участниците, както и времето. Годината е 1984. В стая 423 на блок 42Б в студентски град живеят двама студенти от философски факултет на СУ- Наско от Смолян и Карлос от Чили. Да, да. От Чили. Беше емигрирал спасявайки се от хунтата на Пиночет. По-късно Карлос отново ще се върне в Чили, защото „ в България нямало демокрация“. Но темата за диктатурата на пролетариата и висшата форма на демокрация е друга тема. Сега темата е за чая. Карлос постоянно дразни съквартиранта си Наско на тема чай: „Вие в България нямате чай, като хората. Да видиш какъв чай има в Чили“ и все неща от този род. На Наско му писва и при едно от завръщанията си в Смолян пита майка си – известна билкарка:“Мамо, къде е прословутия ти родопски чай, с който така приятно изненадваш гостите от равнината?“ „В шкафа отдясно на горния рафт.“-отговаря майка му. И Наско чул, недочул взема едно пакетче от горния рафт, но не отдясно, а отляво, където майка му държи билки от татул( силно отровно растение-бел.ред.) нагоре. Носи ги той в София и сварява една тенджера чай. Получава се някаква черна отвара, която двамата сърбат доволно и си разправят благи спомени. Когато в стаята по някое време влиза Владо Стойчев, за да иска една цигара ги вижда с пяна на устата да се търкалят по земята, като Карлос е в безсъзнание, а Насо успява да промълви:“Копеле, не пий от чая“. Следва вой на сирени и двамата са откарани в студентска поликлиника. След спешни промивки на стомасите и солидно кръвопреливане двамата се събуждат в реанимацията.
„Видя ли сега какво представлява българският чай?“ – прошепва Наско на чилиеца и намигва на сестрата, която им сменя системите.
