ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 34, 1990 г.
ПАТРИОТИЗЪМ – ДА, БЕЗЛИЧИЕ – НЕ
[ad id=“225664″]
Във в. „Септември” от 13 март т. г. Цвятко Петков изказва своето отрицателно становище за провелите се в страната стачки на различни категории трудещи се, в това число и на учителите. Възприетият от обществото ни курс на плурализъм на мненията след 10 ноември позволява на всеки гражданин да изрази свободно отношението си към едни или други социално-политически процеси и спорове в нашата родина. В такъв смисъл бих искал да приветствувам готовността на старозагорския общински вестник да дава гласност на позициите на всеки член на обществото по наболелите въпроси на съвремието.
За разлика от Цв. Петров, който е предпочел да се представи пред читателите като внук на уважавания от обществеността на града и от всички прогресивно българи комунист Вълчо Орачев, аз ще обявя само професията си – учител и литературен преводач.
[ad id=“263680″]
И тъй не съм съгласен с твърдението на Петров, че стачките и другите законни искания на трудещите се тласкат България към пропастта. Напротив – според мен те са едно от средствата, макар и не винаги най-целесъобразно, за демократизиране на изгражданото в продължение на четири десетилетия недотам справедливо трудово законодателство. В своите трудове класиците на марксизма многократно изтъкват решаващото значение на икономическата борба на пролетариата, а в частност и – на стачките за подобряване на неговото жизнено равнище. В този контекст предизвиква недоумение учудването на автора от активността на споменатите работници, служители и интелигенти. Считам се лично засегнат от обвинението в липса на скромност, което той отправя към българското учителство. Нима доскорошното мизерно заплащане на учителския труд у нас не бе една от най-крещящите прояви на необективност в разпределението на благата и на нарушаване на изконния социалистически принцип „Всекиму според количеството и качеството на вложения труд”? Нима това заплащане, наред с редицата чести и необмислени реформи и реорганизации, не стана причина за нанасяне на сериозни поражения както на родното ни образование, така и на иначе традиционното, датиращо от столетия уважение към сеячите на знания? Истина е, че не всички от тази професия работят еднакво добре. Откритието, което прави господин Петров, не е голямо. Далече съм от намерението да превръщам това мое възражение в апология на тясно професионалните интереси.
[ad id=“238430″]
Ще отбележа само, че отговорността на учителя е съизмерима с отговорността на останалите труженици в обществото и неотдавнашното съществено признание, което той получи, е напълно заслужено. То отговаря на новия исторически момент и вярвам, че ще стимулира дейците на образованието за още по-качествена работа в името на обучението и възпитанието на подрастващите в хуманен дух. Това признание така или иначе щеше да дойде. В противен случай образователната политика на държавата ни рискуваше да се идентифицира с доскорошните тесногръди схващания на кабинетната номенклатура, малко различаващи се от разсъжденията на онези самозабравили се селски чорбаджии, които някога бяха заявили на даскалуващия Петко Р. Славейков, дръзнал да иска за труда си хиляда гроша: „Та ние на говедаря даваме триста, дето и слънце го пече, и дъжд го вали, а ти си седиш на топло в килията… (цитирам приблизително).”
Съвсем не омаловажавам тежките икономически трудности, които преживява сега нашето отечество, нито незавидното положение на някои социално слаби категории хора, включително и пенсионерите с ниски пенсии.
[ad id=“225664″]
Но съм убеден, че противопоставянето една на друга на различните класи и прослойки не е в интерес на народа, за което свидетелствуват уроците от близкото минало. От това биха спечелили само користни сили, имащи изгода от запазването на социалните конфликти на тоталитаризма. Правителството предприема съответни мерки по тези въпроси и смятам, че направеното съвсем не е малко. Икономисти, социолози и политици мобилизират усилията си за излизане от кризата. Ето защо ми се струва, че всеки от нас трябва да се прости с безделието, дилетанщината, компромисите и апатията, да застане на своето място като гражданин, професионалист и активна личност. Отмина безвъзвратно времето на пасивността и безличието, когато чакахме друг да решава съдбата ни. Днес я решаваме ние. Ползотворен труд, но и справедливо разпределение на социалните фондове, единение на политическите сили относно главните цели и задачи и своевременното им компетентно решаване, зачитане на мнението и градивния принос на всеки честен човек – ето според мен част от факторите, които ще способствуват за извеждането на България от застоя.
Марио ДОБЧЕВ
