ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 45, 1990 г.
СЛЕДПРАЗНИЧНИ РАЗМИСЛИ
Казва се, че празникът е преди всичко в очакването. Наистина, какво е той без предварителната емоционална нагласа, подготовка, настроение. Още повече, ако се отнася за 24 май, за най-светлия български празник, както справедливо го наричаме. Всичко това не липсваше и тази година, но нека си признаем, чакахме го и с известна доза безпокойство заради проявилите се напоследък сепаратистични тенденции сред някои обществени кръгове за използуване на празниците за политически цели.
Нека си припомним как това стана при чествуването на 19 февруари, на 3 март. Въпреки разумния призив на Националния комитет за чествуване на Деня на св.св. Кирил и Методий единно (това конкретно се опита да направи и Общинският съвет за духовно развитие в нашия град), то намериха се люде, които явно разумността, не им импонира, и повториха онова, което направиха и в предишните празници – опит за „подялбата” им. Онези старозагорци, които бяха поне за малко пред появилата се извънредно трибуна пред сградата на бившия окръжен народен съвет в утринта на 24 май, успяха да се убедят в това.
Но 24 май, този голям ден на България, влязъл по естествен път в сърцата ни български като вечен символ на родното слово и книжовността, съхранили ни като народ през вековете робство, бе отново светъл и празничен. Това се чувствуваше в човешкото множеството, заляло слънчевите старозагорски улици с ведрите си усмивки, в дружелюбно протегнатите ръце на хората за поздрав, в сърдечно изреченото от толкоз много уста: „Честит празник!”. Усещаше се в красивите песни и танци на нашите деца в училищните дворове, по трибуните. Да, нека не забравяме, празникът се бе родил преди и сто и толкоз години като училищен (а кой от нас не е свързан с училището!) и се връщаше днес към своя първообраз.
Потопих се в празничната атмосфера, усетих радостта у мен и около мен и все пак нещо ми липсваше. Осъзнах го, когато по булевард „Г. Димитров” чух, а след това видях малките музиканти на І основно училище със своя ръководител. Те бяха почувствали потребността от движение и правеха малка обиколка по старозагорските улици. Сега вече знаех какво ми липсваше: движението. Защото Денят на светите братя Кирил и Методий никога не е бил статичен празник: оттогава, когато се е родил за пръв път и в нашия град (1858 г.), е започнал с шествие на старозагорските ученици. Така го описват мемоаристите от миналия век и по-възрастните поколения старозагорци, така си го спомням и аз в моите вече далечни детски училищни години.
Ако днес с право отхвърляме помпозността на празника от близките години, шумните манифестации и тяхната показност, нима имаме право да го лишим от една същностна негова изява – движението, в която е вложена и толкоз много символика? Отказвайки се от нея, не ставаме ли отрицатели отново на положителното в нашето минало? Ако по естествен път ние се връщаме малко или повече към възрожденския първообраз на Деня на славянските първоучители, нека се поучим изцяло от традицията. А тя ни бе припомнена толкоз добре от благодарствения молебен, отслужен от старозагорския митрополит Панкратий, и паметното тържество в чест на светите братя Кирил и Методий, уредено в двора на Хилендарския метох на 22 май т.г. Защо всяка година Празникът да не започва по този начин, от това място, където е било и първото килийно училище в Стара Загора, а след това да продължи с шествие на учащите се до паметната плоча, обозначаваща мястото, където било знаменитото Светиниколско училище, дало толкоз много в духовната пробуда на нацията, още повече, че догодина ще чествуваме 150-годишния му юбилей?
Празничността на Деня на св. св. Кирил и Методий, сътворена така естествено във времето, трябва да бъде съхранена за поколенията.
Величка КОЙЧЕВА
Следпразнични размисли за 24 май
