ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 48, 1990 г.
БОРБАТА СРЕЩУ РЕЖИМА ЗАПОЧНА ПРЕДИ ДЕСЕТИ
ТВЪРДЯТ ДВАМА БИВШИ ОФИЦЕРИ ОТ СТАРА ЗАГОРА
[ad id=“225664″]
РАЗКАЗВА О.З. ПОДПОЛКОВНИК НЕЦО НЕЦОВ:
Офицер в БНА станах непосредствено след Девети септември 1944 година, когато се набираха млади подготвени и честни младежи за нуждите на обновяващата се армия. Направо от фронта, вместо на студентската скамейка, отидох в поделението. След завършване на школа за запасни офицери служих на много места, преди да дойда в една от частите на старозагорския гарнизон. Събитията, които ставаха тогава в международното комунистическо и работническо движение, както и отношението на партията и нейното ръководство начело с Тодор Живков, живо интересуваха командния състав и офицерите. Между нас вече се прокрадваше недоволството от стила и методите на ръководство, от започналото обезличаване на партията, от налагащия се авторитарен режим. Редица решения, които се вземаха еднолично или от група приближени до „първия човек” вече подронваха нейния авторитет. Но тогава – 1963 г. – никой не смееше да проговори на глас това, което мислеше. Примерът с мен, че всяко инакомислие се наказваше е показателен.
[ad id=“263680″]
Откъде тръгнаха моите неприятности? Известно е , че през 1963 г. между КПСС и Китайската комунистическа партия се поведе идеологически спор, за който нашата общественост научи през публикуването на становищата на двете партии в печата. На семинарно занятие по марксистко-ленинска подготовка с групата на старшите офицери в поделението разглеждахме тези документи. Аз току-що бях завършил двегодишна партийна школа и бях още с „пресни” знания за учението на Маркс и Енгелс. Според мен аргументите, които КПСС изтъкваше в своето „отворено писмо”, се разминаваха с постановките на марксизма-ленинизма и не бяха убедителни. Казах открито своето мнение на колегите си по време на семинарното занятие, като се опитах съобразно знанията си да защитя своите позиции. След това изказване бях обявен за „стоящ на позиции на ККП, за прокитаец”. Това реши по-нататъшната ми житейска и професионална съдба. Режимът на Тодор Живков не прости дързостта на един провинциален военен да мисли другояче освен така, както на него беше нужно. Към различни щабове, политически отдели и управления тръгнаха информации. Обратно към Стара Загора тръгнаха комисии от дивизионен, армейски и министерски състав, които трябваше да установят защо подполковник Нецов мисли така, защо неговата позиция не съвпада с официалната. Пред всички, които дойдоха да „обследват случая” потвърдих своето изказване на занятието и се опитах да защитя становището си, опирайки се единствено на знанията си по марксистко-ленинска подготовка. Съзнавах риска, който поемах със своето упорство, но не можех да постъпя другояче – така бях възпитан в моето семейство, което активно участвува в борбата против фашизма, така бях възпитан в РМС, в който членувам от 1936 г., в партията, в която съм от 1945 година.
[ad id=“236993″]
За непокорството си бях наказан с последно предупреждение за изключване от редовете на партията. По частите на БНА беше изпратена политическа информация за „случая Нецов”, с която се запознаваше офицерският състав във въоръжените сили. Не след дълго последва и уволнението ми от Българската народна армия. Военно-партийната бюрокрация не ми прости, че не се съгласих да си призная „греха”.
Този случай отвори очите ми. Аз, който бях от малък закърмен със социалистическата идея, който вярно служих на армията и народа (за това имам награди от командуването, като последната не получих, защото вече бях „сгрешил”), разбрах, че всяко инакомислие се наказва. Това напълно противоречеше на принципите на нашата партия, на идеите на нейните основатели. Разбрах, че страхувайки се за своята власт днес на Тодор Живков са нужни верни и предани хора, които той създаваше навсякъде. Тези хора бяха готови на идеологическо скудоумие, на безпринципност и хамелеонщина, само и само да запазят властта и се облагодетелствуват от нея.
С етикета, лепнат ми от армията за политическа неблагонадеждност, две години бях без работа, защото никой ръководител не искаше такъв „таралеж”. От затворените под носа ми врати и от недружелюбните погледи на началниците разбирах, че след мен върви характеристиката ми. Осъзнах жестокостта на тоталитарната система, която превръща хората в пионки на властта. В този най-тежък период от живота чувствувах съчувствието и подкрепата на своите колеги от армията, но те не можеха да ми помогнат кой знае колко. Страхът, че ще ги сполети моята участ, че ще останат и те без работа, не им позволяваше открито да ме защитят.
[ad id=“218548″]
Приех нещата с мъжество, все пак бях човек, свикнал на военна дисциплина. С мъки и унижения започнах работа. Примирих се с нискоквалифицирания труд, но не исках да се примиря със системата, която обижда и унижава човека и с хората, които я крепяха. Пък и чувствувах от разговори с приятели, че недоволството от режима на Живков расте сред хората. Помогна ми една среща. През март 1965 г. у нас дойде бившият секретар на ОК на БКП Киро Ангелов, с когото се познавахме отдавна. Бивш партизанин от Средногорието, човек принципен и честен. От него научих, че той е бил натоварен да „изясни” случая в казармата и се е застъпил за мен, защото са предлагали да бъда изключен от партията. От дума на дума се разбрахме, че и той мисли като мен, че и той счита, че тоталитарната власт на Живков не бива да продължава. Решихме да създадем нелегална организация на БКП в окръга със задача да организираме движение за борба с режима на Тодор Живков. Разпределихме си и задачите: той да отговаря за работата в партийните комитети, съвети и стопански организации, а аз – сред военните поделения. Особено място в нашия план се отделяше на агитационно-пропагандната дейност в самите партийни организации, където според условията да се разяснява неправилният стил на партийно ръководство, корупцията и злоупотребите с властта. В някои военни поделения бяха осигурени осведомители.
[ad id=“263680″]
През април от тях научихме за отстраняването на ген. Иван Врачев, за излизането в нелегалност на ген. Цвятко Анев. Непосредствено след това стана ясно и за трагедията с Иван Тодоров – Горуня. Тези случаи показаха, че българските офицери не приемат наложения авторитарен стил в партията и държавата, че те разбират накъде вървят работите и искаха да възстановят ленинските партийни норми на живот.
В тези размирни дни подполковник Иван Ончев ме предупреди да внимавам, защото съм следен. Отначало не обърнах внимание на думите му, защото нямах никаква връзка с „превратаджиите”, но той се оказа прав. Действително на 30 април кола със софийски номер „охраняваше” жилището ми. Но оттук „не изскочи заек” и пратениците си заминаха, но към досието ми беше прибавено още едно пояснение – че съм бил във връзка с групата на Горуня.
Саморазправата с Цоло Кръстев и Иван Горуня и генералите и офицерите от БНА не можа да сплаши всички комунисти. По цялата страна никнеха и припламваха огнища на съпротива срещу режима на Тодор Живков. През юни 1966 година в Чирпан се поде изграждане на нелегален комитет на БКП начело с Ради Гьоков. Междувременно Киро Ангелов почина и затова трябваше да привлечем нови хора. Това бяха Атанас Тишев, икономист, Димитър Димитров, полковник от запаса и други другари, които ни помагаха.
Усилено започнахме да търсим връзки с други подобни организации. Едва през 1967 г. успяхме да установим контакт със софийски комитет за борба срещу диктатурата на Живков. Той се ръководеше от бившия политзатворник Йордан Николов. В него членуваше и моят земляк Славчо Ненов, който ни помогна за свързването и срещите. Но скоро комитетът беше разкрит и ръководството репресирано – Николов бе изпратен в затвора, а Ненов бе интерниран в Разградско. Благодарение на това, че и двамата не са ни предали, останахме невредими.
Останахме отново сами, но решихме да засилим дейността на комитета. Започнахме да търсим средства и начини да набавим техника за размножаване на пропагандни материали, позиви, лозунги и други. Със съдействието на Д. Димитров купихме с лични средства пишеща машина от СССР, която взехме от частно лице и по този начин не я регистрирахме. За съжаление циклостил не можахме да осигурим. За отпечатването на материалите привлякохме Петър Кисьов, с когото заедно служихме и познавах като добър машинописец. Той ни снабдяваше с хартия и восъчни листи, внесе и значителна сума лични средства. Помагаха ни с пари и укриване на отпечатаните материали другарите Киро Колев от с. Яворово, но живеещ в града, Стоян Нунев, полк. Илия Желев Илиев, мой земляк.
От 1971 до 1974 г. на пишеща машина и чрез восъчни листи размножихме позиви, обръщения, статии, които разобличаваха едноличния режим на Тодор Живков, корупцията която бе обхванала партийната върхушка, агитирахме за борба срещу тоталитарната власт. Материалите изпращахме в цялата страна. Обикновено за това използувахме пощенските кутии на влаковете, като по този начин подателят оставаше в анонимност. Нашите сътрудници Димитър Димитров и полк. Желев често пътуваха до София и използувахме много от материалите да се изпращат и от там. Те вършеха своята работа дискретно и обикновено акциите завършваха с успех. Спазвахме и известна конспиративност – членовете на комитета и сътрудниците му не се познаваха и никой за никого не знаеше нищо. Обикновено връзката осъществявах аз.
[ad id=“225664″]
Явно нашите материали са дразнели властта, защото упорито са търсели машината и авторите „на противонародната агитация”. Колкото и да спазвахме законите на конспирациите, получи се „пробойна”. Държавна сигурност улови следата, а ние бяхме предупредени. Бързо изнесохме извън града машината и я укрихме, следите от дейността ни – заличени. Но Атанас Тишев бе арестуван. Следствието продължи 46 дни, но той не издаде нелегалния комитет и благодарение на него нашата организация не бе разкрита.
След тази намеса на органите нашата дейност не продължи. Но борбата в партийните организации срещу режима на Живков не спря. Водихме я с други средства – разобличавахме на партийни събрания корумпираната власт и последиците за българския народ. В последните години негодуванието растеше, открито се говореше против самозабравилия се властелин, срещу неговите ласкатели и поддръжници. Това спомогна и да се създаде обстановка, която доведе до 10 ноември, когато радикалните сили в партията отстраниха Тодор Живков от ръководството на партията и държавата.
ДОПЪЛНЕНИЕ, НАПРАВЕНО ОТ О. З. ПОЛКОВНИК ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
Аз също сам кадрови офицер. Започнах служба в армията в нейните най-трудни години – когато се създаваше новото поколение офицери, когато се градеше нейният авторитет и сила. Имал съм щастието да работя непосредствено с генералите Славчо Трънски и Добри Джуров и мога да говоря само с възхищение за тяхното трудолюбие, принципност и честност. Като офицери, хора и членове на партията те бяха за пример на всички, които ръководеха и командуваха. Но тези години на принципни и честни другарски отношения бяха заменени с години на тоталитаризъм и безпринципност в армията. След уволнението си от БНА се срещнах с Нецов, с когото се познавахме като колеги. Аз не съм репресиран, не съм лично пострадал, но не бях съгласен с някои от действията на ръководство на партията начело с Тодор Живков и виждах, че именно неговата личност преди да дойдат нови млади и подготвени хора. Съгласих се да сътруднича на комитета за борба с неговия режим. Аз не познавах останалите, поддържах връзка с Нецов. С мое съдействие чрез мой познат офицер купихме пишещата машина. По-късно из изпълнявах и куриерски задачи. Често ходих командировка в София и други градове, в селата, които бяха в кооперация „Наркооп”, на която известно време бях председател. Използувах тези пътувания да разпространявам позиви, лозунги и други печатни издания. Обикновено тяхното съдържание беше насочено против антинародния режим на Живков.
[ad id=“238430″]
НЕОБХОДИМО УТОЧНЕНИЕ, НАПРАВЕНО ОТ ДВАМАТА:
Защо решихме да разкажем всичко това, което вече няма такова значение, както преди време? Ние сме вече на 70 години. И ни боли, когато слушаме да се хули партията, да се отрича нейното дело през тези 45 години. Тя грешки е имала и това не отричаме. Но искаме да се знае, че честните нейни членове никога не са се примирявали с хората, които допущаха тези грешки, които бяха носители на нейните слабости. Не успяхме по-рано да се освободим от тоталитарната власт, въпреки усилията на много честни хора. Но искаме да не се изкривява истината. Искаме да се знае, че начело на борбата срещу едноличната власт на Живков бяха не други и не тези, които днес най-много претендират за това, а именно членовете на Българската социалистическа партия.
Записала: Недялка ФИЛИПОВА
