Една интересна интерпретация на разказа „На браздата“ от Елин Пелин, направена от варненския поет Валери Станков. Осъвременен вариант на познатия текст с доза закачка и много тъга…
НА БРАЗДАТА
Добър беше канабисът тая есен, много добър, хубава пара ще падне, каза си Боне Крайненецът, милна ожънатите ръкойки, разстлани да съхнат в дворчето, дигна очи към небето и си рече – дано не вали, че да поизпръхне стокицата, сетне за всеки случай придърпа найлона въз благите листа и седна да се порадва на реколтата.
Ама то, за беля, като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време – само за оране.
Няма как, запретна ръкави Боне Крайненецът, ще се оре. После впрегна Сивушка и Белчо и тръгна след ралото.
– Де-е, хайде, братя!
Старият Белчо замаха опашка и тръгна спокойно. Сивушка – слаба кравичка, два пъти по-малка от Белчо – прави усилие и върви успоредно с него. Тъжното лице на Боне се разведри малко. Сети се за ония яки момчета, които се изсипаха от джипа и заявиха стоката на зелено, забрави немотията и си подсвирна с уста.
Белчо, изпечен стар вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой големец. Дребната Сивушка се напъва с всичка сила. Устата и се отворила, гръбнакът и се превил на кочияшка, тънката и опашка се накокържила. Белчо пристъпи еднаж, тя – два пъти. Оплезила език – върви!
Наоколо няма никой. Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки.
– Стоооой!… Хайде малко почивка! Белчо, ти от човещина не разбираш, умори много Сивушка! – заговори им Боне.
От устата на Сивушка капеше пяна. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си, наведе жално глава и повече не я дигна. Хлътналите и хълбоци тупаха силно и бързо. Краката и трепереха. Боне почна да я милва като дете. После хвана ралото и подвикна.
– Де… хайде пак да се поразтъпчете.
Белчо хвана браздата отново. Сивушка направи още едно усилие, но краката и се разтрепериха, тя се повали, падна в ярема и измуча жално.
Боне се завайка, не знаеше какво да прави. Нивата – орана, недоорана, се печеше на слънцето. То едничко гледаше от небето и полека-лека отскачаше от пладнето и клонеше зад баирите.
Наблизо нямаше никой.
Гората беше глуха.
– Хайде, Сивушке! Стани! Само тая нива остана. Да орем, да я доорем, после почивка… продадем ли стоката, цял ден ще си лежиш в обора! Стани, че мечката е в гората, ще дойде да те изяде! – почна да я плаши той.
Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша.
– Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже! – рече си Боне Крайненецът и тръгна към селото.
В дворчето, седнали върху чувалите с конопа, го чакаха полицаите, които кротко пушеха и си приказваха с едни яки момчета, слезли от лъскав черен джип.
Автор: Валери Станков
