[ad id=“225664″]
Жените все искат да ни целуват – колко досадно. Най им допада да го правят на публично място, като по този начин заплюват територията си. Любимата непрекъснато търси да ме целуне. Ужас. Повечето хора биха дали да ги прострелят (даже два пъти), само за да могат да се докоснат до мокрите ѝ бели зъби, напуканите устни на презряло грозде, феноменалната устна лигавица… но за мен целуването е редно единствено в леглото. Извън него е неловко (когато сме навън) и отегчително (вкъщи). Да целуваш приятелката си е педалско. Друга работа е опипването – чрез това действие мъжът разгръща своята съпричастност в една връзка. Спреш ли да я опипваш, значи вече не я обичаш. Моята Нора решила да ме води в зоологическата градина. Трябвало било повече неща да правим заедно. Аз съм на обратното мнение – всеки трябва да върши угодните нему дела. Тя примерно харесва да ми готви, да ме пере… а аз ѝ благодаря, като гледам мач. Заедно сме вечер в спалнята – какво още иска (повечето пъти ме пропъжда от себе си сякаш съм торен кърлеж кацнал на вкусна торта). Ако нея не я броим, аз съм началника в тоя дом. Аз определям най-значимите неща: полезно ли е глобалното затопляне, сега ли е времето на човечеството за мисия до Марс, одобряваме ли правителството в Боливия… Тя решава по-маловажните работи (балъче си е): дали да си купим нова кола, кога да имаме дете, колко да живеем в тази квартира, за какво да харчим пари… За моя изненада в зоологическата градина е готино. Взел съм си една едра гумена бира. Разглеждаме животните. Пред клетката на вълците Нора през смях се чуди, дали краката ми миришат като вълци или вълците миришат на краката ми. Идиотски хумор. В терариума любимата я е страх от други змии. Отиваме при тигъра, той завалията на човек не прилича – имам чувството, че нашата котка Ивелина ще го набие. Влизаме в отделението за примати. „Ха… Норка, виж… една маймуна пие същата бира като мен!” „Това е огледало, глупако.” „Тъй ли… а… вярно, деба.” Гледам лемура – мързи го да живее. Горкото животно. Хрумва ми идея (годеницата ми е по-нататък). Пресягам се и му сипвам бира в паницата. Съществото изсмуква течността като бензинова помпа. Явно иска още. Доливам – много му харесва. Изведнъж започва да подскача и да квичи на зла гад. Божеее, и аз ли съм така, като се напия. Бързо се изнизвам. Оп… до вратата ме чакат двама охранители: „К’во?” „Господине, видяхме всичко на камерите.” „И?” Нора се приближава. Оглеждат я със спрял пулс – очевидно не са срещали такъв вълшебен продукт на човешкото развъждане. „Госпожице, познавате ли този човек?” „Не.” Откачам: „Как не, ма!” „За пръв път го виждам.” Посягам да я целуна, но тя се отдръпва. Какво коварство само! „Господине, налага се да напуснете, вие сте първият изгонен от 10 години насам!” „Че какво направи предният?” „Содомия с броненосеца.” „Защо!?” „По-добре питайте… как.” Водят ме към изхода на зоологическата. Сега на тия двамата мога да им стракам зелките, но не ми се разправя пак с полиция. Изпровождат ме навън, а Нора пристига след 10 минути засмяна като на’апана краставица. Качваме се в колата – тя кара, че аз съм пил. Трябвало да платим водата – тъкмо ще се изпикая, че ми се пръска котелното. След малко пристигаме във ВИК, което ни е на път. Тоалетната, разбира се, е заключена и искам ключа от една служителка. Дава ми го, а аз си свършвам работата. Натискам бутона на казанчето – няма вода, тръгвам да се мия, отново няма. Връщам ключа и питам защо така? Оказва се, че ВИК-то е забравило да плати своята вода на себе си, от което са я спрели сами на тях си. Вкъщи с любимата се къпем. Целувам я… намъквам се в нея… Тя е моят гостоприемник.
Н. Крумов
https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=1039288572792617&id=769354269786050
