Деян Енев
Подаскалувах малко, колкото да не е без хич. Но поне знам – на тези хора, на учителите, на даскалите, винаги ще правя дълбок поклон, до земята. Това не е работа като работа. Това е тежък египетски труд. Това е все едно да си зърно, паднало между воденичните камъни.
И дядо ми е бил даскал, преди десетилетия. Имам някъде даже негова снимка, докато преподава урока в клас. Ама учениците му мирни, тихи, не смеят да щукнат. Който щукне – и дядо ми: люу-у-ус! – по врата. Снимката черно-бяла, ама сякаш виждам колко са червени, колко са загрети вратовете на учениците му.
Снимката е от старото училище на село. Строено през 1880 г., паметник на културата. Отдавна стои празно. По едно време изпочупиха стъклата и прозорците зейнаха като очи на череп. Сега от дъждовете покривът му се продъни и го бутнали, да не стане беля.
Сега – люу-у-ус по врата не може! Не може и да изгониш ученик. Сега ти си нещо като камикадзе. Влизаш в час и чакаш звънеца бетер учениците.
А децата не са лоши. Децата са същите, каквито са били винаги. Само дето нямат кантар за доброто и лошото. Децата са като железни стружки. Трябва да има магнити, които да им зададат верните силови линии. Но магнити няма.
Я сипни още едно, барманче. То се е видяло. За какво ти говорех. А, да.
И аз бях даскал за кратко. Сварих най-дивите времена, когато всичките шлюзове бяха отворени. Тогава изгряваха мутрите. А аз трябваше да преподавам литература – „Под игото”, „Железният светилник”. От едната страна – трибуквените лепенки. От другата – дебелите книги. Кой мислиш, че спечели състезанието?
На последния чин имаше едно момче, което въртеше чейндж. Идваше в часовете, сядаше на последния чин и почваше да брои пари. Германски марки. Едни дебели бали. Иначе не вдигаше шум, от чина му се чуваше само тихото шумолене на банкнотите.
Ти ми кажи колко трябваше да му пиша?
Писах му тройка.
Имаше две близначки, като куклета. Те пък започнаха да проституират. Един техен съученик, един отворко, с изрусена магарешка грива, им стана сводник. Помня, едната близначка, на едно класно, върху Вазов, си беше написала ситно-ситно върху бедрото цялото стихотворение „Опълченците на Шипка”. И само вдигаше все по-нагоре полата си. Ти ми кажи колко трябваше да й пиша?
Писах й тройка.
Имаше една манекенка, която ходеше с един футболист. Докато траеше часът, долу я чакаха с един мерцедес последен модел. Надънили музиката и чакат. Дойде време за изпита. Манекенката седна на стола пред катедрата, аз й зададох въпрос. Нищо не знаеше, дума не можеше да обели. Че като ревна. Гримът й се размаза, заприлича на панда, намокри ми дневника. Долу музиката дъни и ония, гавазите на футболиста, чакат.
Ти ми кажи колко трябваше да й пиша?
Погледнах през прозореца, видях гавазите и й писах петица.
И разбрах, че не ставам за даскал.
Я сипни още едно. То се е видяло…
На 24 май винаги се напивам. Откога бях даскал, а на 24 май, като ме стегне душата, и взема, че се напия.
Какво ли не работих оттогава. И дистрибутор на магнитни постелки, и пазач на паркинг, и контрольор в градския транспорт, и охранител в мол. Понякога ми докривее. Мисля си, че можех да бъда добър учител по литература.
Какво казваш? Бил си в моя клас?
Хайде бе!
Честен кръст?
Не те помня. Можеш ли да си спомниш всичките?
Ти черпиш, така ли? Черпиш учителя си? Черпиш стария си учител?
Виж, това може. Така бива.
Хайде, наздраве тогава.
Казваш, че съм ви учил да пишете стихове? Всички от класа сте прописали стихове?
Не помня. Нищо такова не си спомням.
Знам само, че на 24 май винаги си вземам свободен ден. И се напивам. Но преди това обикалям училищата, влизам в училищните дворове, гледам тържествата, където още ги има.
И после се напивам.
Стихове, казваш…
Не си спомням.
Източник: dvatabuka.eu
