Всеки, за когото бихме могли да се оженим би бил, разбира се, поне мъничко неподходящ за нас. Мъдро е да бъдем адекватно песимистични. Съвършенството не съществува. Нещастието е неизбежно. Въпреки това човек среща двойки с такава базисна и потискаща несъвместимост, сякаш нещо друго се случва отвъд нормалните разочарования и напрежението от всяка дълга връзка, което те кара да заключиш, че някои хора… просто не трябва да бъдат заедно.
[ad id=“225664″]
Как се случват грешките? С потресаваща лекота и регулярност.
Имайки предвид, че бракът с неподходящия човек е вероятно най-лесната и също най-скъпо струващата грешка, която някой от нас може да направи (която също така натоварва държавата, служителите и следващото поколение), е невероятно и почти престъпно, че на интелигентното сключване на брак не се обръща толкова внимание колкото например на безопасното шофиране или пушенето. Още по-тъжното е, че всъщност причините хората да правят грешни избори са лесни за излагане и не особено учудващи в структурата си. Те спадат към някои от долу изброените категории:
.: Не познаваме себе си :.
Още когато се оглеждаме за партньор изискванията, които ни идват наум, са оцветени в красива, неспецифична, сантиментална неяснота: бихме казали, че много искаме да намерим човек, който е „мил“ или „забавен“, „красив“ или „настроен за приключения“…
Не че такива желания са грешни, но те съвсем не са достатъчно ясни за да разберем от какво точно бихме имали нужда, за да имаме шанс да бъдем щастливи – или още по-точно – да не бъдем постоянно нещастни.
Всички сме луди по някакъв начин. Всички сме забележимо невротични, неуравновесени и незрели, но реално не знаем всички детайли, защото никога не е имало кой да ни окуражи достатъчно за да ги открием. Затова спешна и основна задача за всеки е да осъзнае всички специфики на лудостта си. Всеки трябва да осъзнае откъде идват тези особености, какъв тип хора ги провокират или успокояват. Доброто партньорство е базирано не толкова между здрави хора (и без друго няма много от тях на планетата), а между двама побъркани, които са имали умението или късмета да намерят една невраждебна, съзнателна среда между техните относителни лудости.
Самата идея пък, че може би не се смятаме за чак толкова лоши хора, би трябвало да бъде като аларма за всеки потенциален партньор. Въпросът е къде обаче са неосъзнатите ни проблеми? Може би имаме скрита тенденция да се ядосваме, когато някой не е съгласен с нас или можем да се отпуснем само когато работим? Може близостта след секс да ни е проблемна или пък съвсем да не ни бива в това да обясним какво се случва докато сме притеснени? Точно такива мини-проблеми, след няколко години създават катастрофи и затова трябва да сме наясно с тях в самото начало, за да търсим хора, които са оптимално подготвени да се справят. Един нормален въпрос на всяка ранна среща би трябвало да бъде просто “А ти… по какъв начин не си в ред точно?“
Проблемът е, че разбирането на нашите собствени неврози не е никак лесно за постигане. Може да отнеме години и всякакви ситуации, в които нямаме капка опит. Преди брака обикновено рядко участваме в отношения, които да отразяват правилно нашите безпокойства. Винаги когато по-лежерните връзки заплашват да разбулят проблемната страна на природата ни, ние тенденциозно обвиняваме партньора си и спираме дотам. Колкото до приятелите ни – те по дефиниция не са достатъчно загрижени за нас за да имат мотив да изследват истинската ни същност. Те искат просто да се забавляваме заедно. По този начин бавно, но сигурно, оставаме слепи за странностите на нашия вътрешен свят.
[ad id=“263680″]
Когато сме сами със себе си и сме яростни, ние не крещим, защото няма кой да ние чуе. Така пренебрегваме истинската и притеснителна сила на нашия капацитет за ярост. Или пък работим през цялото време, без да схващаме как маниакално използваме работата за да установим контрол над живота си и как бихме отворили вратите на ада, ако някой се опита да ни спре. Нощем пък, ясно осъзнаваме колко сладко би било да се гушнем с някого, но несъзнателно избягваме онзи аспект от нас, който трудно допуска хора до себе си и става студен и непознат, в момента, в който усети, че твърде дълбоко се привързва към някого. Едно от основните преимущества на това да бъдеш сам е ласкателната илюзия, че с нас всъщност много лесно се живее. С такова ниско ниво на разбиране на собствените си характери, нищо чудно, че не сме в позиция дори да знаем за кого да се оглеждаме.
.: Не познаваме другите :.
Този проблем е още по-сложен, защото и другите хора са изправени пред същото ниско ниво на себепознание като нас. Колкото и доброжелателни да са, те също не са в позиция да осъзнаят, камо ли да ни дадат знак, какво не е наред с тях.
Естествено ние проявяваме усилие да се опитаме да ги разберем. Посещаваме семействата им, може би и първото им училище, гледаме снимки, запознаваме се с приятелите им. Всичко това допринася за усещането, че сме си написали домашното, но това е като един начинаещ пилот да предполага че може да лети след като успешно си е поиграл с хартиено самолетче.
В едно по-осъзнато общество потенциалните партньори биха си задавали детайлни психологически въпроси и биха отишли за оценка при екип от психолози. През 2100 година е много вероятно това да не звучи като шега. Хората тогава ще се чудят обаче защо на човечеството му отне толкова дълго за да стигне до този момент.
Наистина имаме нужда да знаем за най-съкровените кътчета на психиката на човека, за когото планираме да се оженим. Имаме нужда да знаем за тяхното отношение или позиция относно авторитетите, унижението, самонаблюдението, сексуалната близост, проекциите, парите, децата, остаряването, верността и още стотици неща. Това познание никога не бихме могли да придобием от един обикновен разговор. А при липсата му – ние се водим най-вече от външния вид.Изглежда има толкова много информация в блясъка на очите, носа, формата на челото, мястото на луничките, усмивката… Това е горе долу толкова обещаващо колкото мисълта, че снимка на ядрена централа може да ни каже всичко, което може да се знае за ядрения разпад.
Ние проектираме множество съвършени качества в ближния на базата на съвсем малко факти. Нивото на познание, от което се нуждаем обаче за да сработи бракът е по-високо отколкото нашето общество е подготвено да подкрепи, разпознае или пригоди към съществуващото и затова нашите социални практики относно брака са дълбоко погрешни.
[ad id=“236993″]
.: Не сме свикнали да бъдем щастливи :.
Вярваме, че търсим щастие в любовта, но това не е толкова просто. Това, което изглежда, че понякога търсим е интимност – което може да усложни нашите планове за щастие.
Ние пресъздаваме някои от усещанията си от детството в зрелите си вече връзки. Като деца сме се запознали и сме разбрали какво е любовта, но за съжаление уроците, които сме научили, може да не са били съвсем обективни или като цяло адекватни. Любовта, която сме познавали като деца, може да е била преплетена с други, по-малко приятни усещания. Като това да бъдеш контролиран, да се чувстваш унижен, да бъдеш изоставен, да ти липсва комуникация, или накратко: страдание.
По този начин като вече зрели хора често отхвърляме някои добри „кандидати” за сърцето ни, не защото са грешни за нас, а точно защото са твърде добре балансирани, твърде зрели, твърде разбиращи, твърде надеждни и тази правилност ни се струва твърде далечна, непозната и почти потискаща. Вместо това се насочваме към кандидати, към които нашето подсъзнание е привлечено, не защото те ще ни задоволят, а защото ще ни разочароват по познат начин.
Женим се за грешните хора, защото правилните ни се струват грешни. Защото нямаме опит с хубавото, защото дори без да го осъзнаваме, на подсъзнателно ниво не свързваме винаги чувството да бъдеш обичан с това да си щастлив.
.: Да бъдеш сам е толкова ужасно :.
Човек никога не може да избере партньора си рационално, когато за него да остане сам е непоносимо. Трябва да бъдем изцяло примирени с идеята за много години в уединение, за да имаме някакъв шанс да създадем истинска връзка. Или с други думи, няма да обичаме партньора си, който ни е спасил от самотата, повече отколкото самата самота.
[ad id=“236999″]
За съжаление, след определена възраст, обществото превръща живота на неженените в твърде опасно и неприятно изживяване.Общественият живот започва да вехне, двойките са твърде заплашени от независимостта на неженения, за да го канят с тях често и човек започва да се чувства като особняк в случай, че реши да отиде на кино сам. Сексът също липсва. Въпреки всички нови джаджи и предполагаемата освободеност на модерното общество, всъщност може да се окаже много трудно да намериш някого за това, а очакванията това да става редовно и с нови хора със сигурност завършват с разочарование след 30.
Доста по-добре би било обществото да представлява един университет – с обществено хранене, споделени помощи, постоянни партита и свободно достъпен… секс. По този начин всеки, който е решил, че бракът е за него, би бил сигурен, че го е направил заради позитивите на съвместния живот, а не заради бягството от самотата.
Когато сексът е бил възможен само след женитба, хората осъзнали, че това ги води до бракове по грешните причини: за да се сдобият с нещо, което е било изкуствено ограничено в обществото като цяло. Хората са свободни да направят много по-добър избор за кого да оженят сега, след като вече не търсят просто решение за отчаяната си нужда от секс. Но ние компенсираме недостига в други области. Когато дълбокото общуване е достатъчно достъпно само в рамките на двойка, хората се събират само за да си спестят самотата. Време е да се освободим близостта от оковите на двойките и да се направи толкова широко и лесно достъпна колкото сексуално освободените искаха сексът да бъде.
.: Инстинктът е твърде престижен :.
Преди време бракът е бил рационален бизнес, имащ за цел да свърже твоето парче земя с чуждото. Бил е студен, безскрупулен, нямащ нищо общо с щастието на младоженците и ние все още сме травмирани от това.
Това което заменя бракът по сметка е сегашният брак по инстинкт – романтичният брак. Той диктува, че усещанията на един човек към друг са единственото необходимо за да бъдете заедно. Ако човек се чувства „влюбен“, това било достатъчно. Без повече въпроси. Чувствата триумфирали. Външните хора могли само да аплодират раждането на чувствата, уважавайки ги сякаш са посещение от светия дух. Родителите може да са ужасени, но те трябвало да предполагат, че само двойката е наясно със случващото се. През последните 300 години се бунтуваме срещу хиляди години на много безполезно вмешателство, основано на предразсъдъци, снобизъм и липса на въображение. Старият брак по сметка е толкова педантичен и предпазлив, че една от особеностите на брака по любов е вярването, че човек не трябва да мисли твърде много защо се жени. Да анализираш решението е „НЕромантично“. Да напишеш списък с предимства и недостатъци изглежда абсурдно и студено. Най-романтичното нещо, което човек може да направи от друга страна, е просто да предложи брак бързо и изненадващо, може би дори само след няколко седмици, в прилив на ентусиазъм – без да оставя шанс да направи ужасяващия, рационален анализ на ситуацията. Тази непредпазливост изглежда като знак, че бракът може да проработи, точно защото старата „предпазливост“ е била голяма опасност за човешкото щастие.
[ad id=“218548″]
.: Училище за Любов :.
Дошло е времето за третия вид брак. Бракът на психологията. Брак, в който човек не се жени за земя или заради чувството на самота, а само когато чувството е било изпратено за изследване и поставено под закрилата на зрялата осъзнатост.
В момента се женим без информация. Почти не четем книги на конкретната тематика, не прекарваме много време с деца, не разпитваме стриктно други женени двойки и искрено избягваме разговорите с разведени такива. Впускаме се в брак без проницателни аргументи защо повечето бракове се провалят – освен предположението, че младоженците са идиоти или нямат въображение.
По времето на брака по сметка хората са имали предвид следните фактори, когато са се женили: Кои са родителите; Колко земя имат; Колко са сходни като култура.
По времето на „романтизма“ хората са търсели следните знаци, за да определят дали би се получило: Непрестанното мислене за другия; Сексуална обсебеност; Непрестанно желание за разговор с другия;
Ние имаме нужда от нова група критерии. Трябва да се запитаме: Каква е неговата/нейната лудост; Как можем да отгледаме деца заедно; Как можем да се развиваме заедно; Как да останем приятели.
.: Искаме да замразим щастието :.
Ние имаме отчаяната и пагубна нужда да накараме хубавите неща да останат неизменими. Искаме да притежаваме колата, която харесваме, искаме да живеем в страна, която сме харесали като турист. Искаме да се оженим за човека, с когото си прекарваме страхотно.
Мислим си, че бракът гарантира щастието, на което се наслаждаваме с някого. Че ще направи постоянно това, което иначе би било преходно. Че ще ни помогне да хванем в капан радостта си – радостта, която изпитахме, когато за първи път ни дойде мисълта да предложим брак: бяхме във Венеция, в лагуната, на моторница, докато вечерното слънце хвърляше златни пръски насред морето.. Оженихме се, за да направим това усещане постоянно.
За нещастие, няма причинно-следствена връзка между брака и това усещане. Усещането е породено от Венеция, част от деня, липса на ангажименти, вълнение, двумесечно познанство с някого… никое от които бракът не увеличава или гарантира.
Бракът съвсем не замразява момента. Този момент е бил зависим от факта, че двамата сте се познавали едва от скоро, не сте били на работа, престояли сте в красив хотел в Гранд Канал, прекарали сте приятен следобед в Гугенхаймския музей или пък просто сте хапнали по един шоколадов сладолед…
Женитбата няма никаква власт, с която да задържи връзката на този прекрасен етап. Не е начело на съставките на нашето щастие в този момент. Всъщност бракът стремително ще преведе връзката към друг, много по-различен момент: към къща в предградията, дълго пътуване, две малки деца. Единствената непроменена съставка е партньорът, а това може… да е била грешната съставка за съхранение.
Художниците от импресионизма на 19ти век са имали една подразбираща се, скрита философия за мимолетността, която ни води по един по-осъзнат път.
Те са приели преходността на щастието като присъща характеристика на съществуването и могат да ни помогнат да се примирим с това. Импресионизмът показва факта, че нещата, които обичаме най-много се променят, наоколо са за кратко и след това изчезват. Той празнува онзи вид щастие, което трае няколко минути, а не няколко години. Този вид изкуство развива умение, което се простира далеч отвъд самото изкуство: умението да приемаш и да присъстваш на мимолетни мигове на задоволство.
Върховете на живота са най-често кратки. Щастието не идва в дългогодишни серии. Водени от импресионистите би трябвало да сме готови да оценим отделните мигове от ежедневния рай, когато и да идват те, без да правим грешката да се опитваме да ги задържаме, без нуждата да ги превръщаме в „брак“.
[ad id=“225664″]
.: Вярваме, че сме специални :.
Статистиката не е обнадеждаваща. Всеки има пред себе си ужасни примери за бракове. Всички са виждали близки и приятели да се опитват и да се провалят. Всички прекрасно знаят, че най-общо бракът те изправя пред огромни предизвикателства. И ето че не прилагаме това знание към собствения си случай толкова лесно. Без да го формулираме изрично, ние допускаме, че това правило важи само за другите хора и тихо се изключваме от общото правило. И не сме виновни за това, но можем да имаме полза да бъдем окуражавани да се видим като незащитени от общата съдба.
.: Искаме да спрем да мислим за Любов :.
Преди да се оженим най-вероятно сме имали много години необуздан любовен живот. Опитвали сме да се съберем с хора, които не са ни харесвали, давали сме начало и сме проваляли връзки, били сме на безкрайни купони, надявайки се да срещнем някого, познали сме вълнението и горчивото разочарование.
Нищо чудно, че в един определен момент всичко това ни е омръзва. Част от причината да ни се иска да се оженим е прекъсването на този всепоглъщащ захват, който любовта има над нашата психика. Уморени сме от драмите и тръпките, които не водят към нищо. Неспокойни сме спрямо потенциалните нови предизвикателства. Надяваме се, че бракът може убедително да сложи край на болезненото господство на любовта над нашия живот.
Но той не може и няма да го направи: има точно толкова съмнение, надежда, страх, отхвърляне и предателство в брака колкото и докато сме във връзка или дори сами. Само отстрани бракът изглежда мирен, безметежен и някак прекрасно скучен.
Да се подготвим за брака е, в най-добрия случай, една образователна задача. Престанахме да вярваме в династичните бракове. Започваме да виждаме недостатъците на Романтичните бракове. Сега идва времето на психологичните бракове..
Материалът е от The Book of Life
Източник: sh1zo.tumblr.com
