(На Жеко Христов)
Прочуствено говорихме с поета
за участта на простите неща…
Една калинка тихо прелетя.
И кацна. Малки точки и цветчета
по бюрото се завъртяха.
И влезе цялото поле,
дойде с небесната си стряха,
да скрие градските павета.
Да ни открие песента на вятъра,
да люшне в нас камбанките на мака…
Коне крилати яхнахме в галоп –
към ниви махащи със първи сноп…
Поетът, със душа обичаща земята
калинката отпрати за невяста.
И стана душно в стаята. И тясно,
когато си отидоха завинаги полята.
Из „Птици в нощта“