Преди месец родителите на 22 бъдещи първокласници изтеглиха документите на децата си от столичното 19 СОУ „Елин Пелин” и последваха учителя Мина Илиев, който предпочете да продължи да работи на друго място – в 47 СОУ „Христо Г. Данов”.
Майките и бащите обясниха, че биха тръгнали след Мина Илиев навсякъде, защото знаят, че няма друг начален учител като него. Възпитаниците от всичките му випуски (работи като начален учител вече 26 години) показват най-добри резултати на изпитите и матурите след 4 клас и което е по-важно: децата израстват спокойни, уверени и изграждат прекрасни отношения помежду си. Голяма част от тези родители имат по-големи деца, които са учили при Мина и още тогава са взели решение, че и по-малките братчета и сестрички ще се възползват от щастието да ги възпитава и обучава същия учител с главно У.
Преди 4 години Мина Илиев напуска по подобен начин елитното софийско 20 ОУ „Тодор Минков”, където е преподавал 15 години. Тръгва си заради неразбирателство с училищното ръководство, след него напускат десетки деца и няколко учителки. Тогава за кратко намира пристан в Deutsche Schule – училището към Немското посолство в София, за което и до днес съжалява и сочи като пример за място, където се работи с усмивка и без напрежение. Упреква се, че е откликнал на молбата на директорката на 19 СОУ Детелина Арнаудова да остави Deutsche Schule и да поеме първокласниците от „нейното” училище.
„И в 20 ОУ, и в 19 СОУ отношенията се развиха по сходен начин. Първо с директорките бяхме в чудесни отношения, гледаха на мен като на златната кокошка, която им осигурява ученици и добро име на училището. След което обаче, се завихриха някакви интриги и станах неудобен – разказва Мина Илиев. – Много училищни директорки развиват мнителност и тоталитарен манталитет. Не търпят способните и различните учители, искат всички да са еднакви, толерират послушните и слагащите се, които са им „уши и очи”.
Мина е убеден, че трябва да има 3-годишен мандат за училищните директори. Както е в Германия и Гърция. Иначе се превръщат във феодали и каквито и образователни реформи да се спускат отгоре, те няма как да дадат резултат – „пожизнените директори” нямат интерес да променят системата. Смята, че трябва да се ограничи и броя на заместник-директорите. В някои училища те стават все повече и отделените пари за заплатите им намаляват възможностите за повишаване на заплатите на учителите. Затова и кандидатите за учители са главно жени. „Един от проблемите на нашето образование е феминизирането на учителската професия. В педагогическия институт в Благоевград бяхме 70 момичета и 3 момчета. Едното момче още като студент прецени, че няма нерви да се занимава с деца, а и като бъдеща глава на семейство трябва да мисли за по-доходоносно занимание. Другите двама с голямо желание станахме учители – колегата в Благоевград, аз в София. Чувахме се понякога с него и споделяхме колко много ни дава тази професия и зарежда с хубава енергия. Но преди година и състудентът ми от Благоевград се отказа от учителстването. Обясни ми, че вече не вярва, че нещо може да се промени към добро в образованието и че при тези ниски заплати не се си струва да си съсипва здравето.”
Мина Илиев споделя, че за първи път усеща, че може би идва деня, в който и той ще си тръгне огорчен и неразбран. И изрежда причините. Няма работещи механизми за стимул на учителите – не само в материален план, а и за професионално развитие. Курсовете за повишаване на квалификацията са вяли и безполезни, те са просто начин за усвояване на „едни пари”.
Обещанията за поощряване на можещите в образователната система са хвърлени в пространството думи. „Трябва да си с наведена глава и да правиш това, което ти каже директорът. Дори при тържествата изчезва оригиналността, вместо креативност на отделните класове, се предпочита общоучилищно тържество по зададен отгоре сценарий.” Т.нар. национално външно оценяване, при което учители от едно училище проверяват работите на ученици на учители от същото училище е другата голяма безсмислица, според г-н Илиев. Това обикновено се използва за разчистване на сметки вътре в училището. И учебниците стават от лоши по-лоши. „Учебниците трябва да се пишат от учители, които имат най-малко 8 г. стаж. Някои наши учебници са написани от хора, които са забравили как се държи тебешир, не са влизали в клас, не знаят какво е да работиш с деца. Програмите не са съобразени с индивидуалността на малките деца – едно детско мозъче поема по-малко от другото, трето се разсейва по-бързо или се стресира лесно.”
Мина Илиев приветства най-новите идеи за реформа в началните училищни класове, предвиждащи премахване на оценките. „Ролята на образованието до 4 клас е да създаде навици за учене, да открие в какво едно дете е най-добро, за да бъде то поощрено да се развива в тази посока. Едно нашарено с червено съчинение или контролно по математика и поставена присъда (Слаб 2) е огромен и ненужен стрес за толкова малки деца.”
Наблюденията на учителя са, че когато лишаваме децата от детство и игри, резултатът е изнервени ученици с високо кръвно, главоболие, очила, изкривени гърбове. „Понякога децата са толкова уморени и напрегнати и най-важното е да ги отделиш от чиновете. Прекъсвам часа и ги извеждам на двора, играем десетина минути и като се върнем пак в класната стая, вземаме двойно повече материал.”
Реформата трябва да премахне и домашните до 4 клас, смята Илиев. Така ще бъде решен и проблемът с печалбарския бизнес на някой частни занимални. Товарът на плещите на децата и родителите ще е по-малък.
„Децата са изтощени от поставяне в ситуации на състезание. Вечно да се съревновават и да се доказват от малки. Съвременните деца са забравили да играят. Пускам ги на двора и казвам: „Играйте си”, а те ме гледат изненадано и забиват нослета в телефоните. Помня безкрайните игри на ръбче и ластик в квартала ни, но помня и как ни организираха да почистваме градинката до блока.”
Мина е убеден, че децата трябва да бъдат съпричастни към грижата за училището и околната среда. Само когато те самите са сътворили нещо красиво, посадили са дърво, цветя, изчистили са парка – само тогава ще се научат после да ценят и поддържат чистотата, сградите и природата. „Иначе отглеждаме и възпитаваме деца без отговорности. Дундуркаме ги, както дундуркаме внучетата си. Българското дете е като пленник в света на жените: поема го акушерката, после майката, бабата, учителките в детската ясла и детската градина, в началния клас, в средното училище. Моделът на поведение, който се утвърждава, е на женско свръхобгрижаване. Убеден съм, че с децата задължително трябва да работят двама души, както вкъщи, така и в училище – мъж и жена, за да могат да израснат като пълноценни личности. Неслучайно в много държави в началните класове възпитателите са предимно мъже.”
И учениците на Мина изглежда мислят така – определят го като „господинът, който никога не крещи, за разлика от госпожите и в класовете, на който никое дете не крещи”. Питам го как са се променили децата през 26-годишната му практика като учител. „Децата си остават деца. И родителите също са деца. Всички копнеем за общуване, обич, за добра дума, за някой, който да ни разбира. През последните години децата станаха много напрегнати и някак самотни. Те нямат толкова нужда родителят или учителят да им покажат как се пише домашното, колкото да бъдат с тях. В началната възраст е много важен контактът с родителя, изпуснеш ли момента да се сближиш с детето, после не се чуди защо не те допуска в своя свят. Често се случва ученици да идват при мен: „Господине, искам да си поговоря малко с вас, имам нужда да поговоря с някого.”
Разказва, че децата все по-рано влизат в пубертета и все по-трудно излизат от него. Симптомите са раздразнителност, блъскане на врати. Нужни са умения да накараш детето да преодолее това състояние, да му отклониш вниманието. Ако усети, че си по-слабият и не можеш да се справиш с настроенията му, ще затвърди модела на лошо държание. „Учителят трябва да е преди всичко възпитател и психолог, да усети психиката на децата. Да ги научи да подкрепят по-слабите. Понякога ме питат дали е вярно, че децата могат да бъдат и жестоки. Ако видят различно дете и не знаят как да се държат, те наистина могат да станат груби. Като им обясниш обаче, че това дете е същото като тях, но по зла съдба е с някакъв физически проблем, те подхождат с невероятно разбиране. Имах едно момиченце със СОП (специфични потребности). В края на 4 клас показа най-високи резултати на външното оценяване. Децата много я обичаха, научиха се да се съобразяват с нея. Ако възникнеше проблем с ученици от други класове, целият клас заставаше пред това дете и го пазеше.”
Изборът на професията си Мина Илиев дължи на двама души. – на учителя си по рисуване, с когото после са работили заедно като колеги в 20 ОУ и на любимата си учителка другарката Джамбова. Когато бил във втори клас, тя попитала: “Кой от вас би станал учител?” Последвало мълчание. Мина вдигнал ръка и тя го окуражила: “От теб ще стане прекрасен учител, Мина!” Тази учителка била сменена от друга, не могъл да свикне с нея и в 4 клас родителите му го преместили в ново училище. Станал проблемно дете. „Имам двама братя и сестра, но аз бях най-трудният. Затова, може би, имам слабост към по-опърничавите деца. Това са просто деца, които искат да усетят, че ги уважаваш и им даваш право да мислят и сами да вземат решения.”
Убеден е, че отговорността на учителя е съпоставима с тази на лекаря (съпругата му е медицински работник). Ако един лекар сбърка, пациентът му може и да не остане жив – неговата грешка е непоправима и това се вижда в момента. Ако учител сбърка, неговата грешка също ще бъде непоправима, макар и това да не проличи за известно време – прекършването на нечия съдба също е престъпление.
Бившите му пораснали ученици продължават да го навестяват, помагат на първокласниците, държат им ръчичките. Казват на по-големите: “Тези са децата на нашия учител, не ги закачайте.” От първия му клас като начален учител, в който е имало 19 деца, днес само 2 са останали в България. Обаждат му се по телефона, откриват го във ФБ и Скайп, търсят го за съвет, споделят проблеми и радостни моменти. И синът му, възпитаник на софийското Хореографско училище, живее в Германия.
Преди години го упрекнал: “Ти никога не си бил на моите тържества в училище. Пропусна и първия ми учебен ден, и празника на буквите, и раздаването на свидетелствата, за да бъдеш на тържествата на “твоите” деца. Винаги си обръщал внимание на другите деца, мен винаги си ме забравял.” Днес, когато самият той, вече на 30, има собствена балетна школа за деца, е направил най-големия подарък на баща си с признанието: „Татко, сега напълно те разбирам. Да си учител е като да си баща на всички.”
Учениците на Мина:
Катерина Джоуид от випуск 2010 в 20 ОУ.
Родена през 2000 г., днес ученичка в 9 ФЕГ:
За мен г-н Мина Илиев е най-прекрасният учител. Коледната ми мечта. Бях във втори клас, когато мама ме попита какво искам да ми донесе дядо Коледа. Казах: „Искам кукла като Мина Илиев”.
На тържеството в училище отварям подадения от дядо Коледа подарък и виждам тениска с щампована снимка на Мина Илиев. Играех с нея по физическо и всички много ми завиждаха.
Един ден някой ми я открадна. Плаках много, но после си казах, че сигурно и друго детенце е искало от дядо Коледа кукла като Мина Илиев. Учител като Мина.
Ралица Младенова от випуск 2007 г. в 20 ОУ.
Родена през 1996 г. Днес студентка по медицина в Мюнхен, Германия:
Всички обичахме Мина, въпреки че беше и много взискателен. Учехме с радост и лекота при него. Всичко научавахме в училище и после вкъщи с нищо не бяхме ангажирани.
В сравнение с другите класове, винаги бяхме напред с материала, без никакво напрежение и стрес. Бяхме „железни” по всички предмети. Имаше и палави деца, но Мина Илиев ги респектираше. Без никога да повиши тон. Изпитвахме обич и респект към него.
Боряна Иванова от випуск 2016 в 19 СОУ. Родена през 2005 г.
Картичката, която Боряна в подарила на любимия си учител, казва всичко.
Източник: offnews.bg
