ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 83, 1990 г.
АНАТОМИЯ НА НЕУСПЕХА
Образованието – наука, култура и бизнес
1. Пред мен е един договор за „Учредяване на комплекс за подготовка на кадри, сътрудничество, координация и взаимопомощ“. На седем страници договарящите се страни уточняват как ще си сътрудничат и „взаимопомагат“ във въпросното важно и славно дело. Подписите, които го скрепят, са на председателя на тогавашното СО „Дискови запаметяващи устройства“ г-н АТАНАСОВ (със запетайка) и на директорите на клуб „Компютър“. Техникума по електроника и Пето основно училище (без запетайка). Всичко от Стара Загора. Датата е 10 март 1987 г.
Когато измъкнах оригинала на този договор от купчината никому непотребни книжа в шкафа, в първия момент се разочаровах: „Как, нима е било толкова скоро?“ Струваше ми се, че от онзи паметен ден, изпълнен с приповдигнато настроение на децата, с надеждите на няколко даскала, с досадата на „важните клечки“, дошли, губейки ценно време, и с тревогата на организаторите – дали ще стигнат сандвичите за „брифинга“ – струваше ми се, че това е станало поне преди 10 години. Сигурно защото тези три години бяха запълнени с безброй неприятни моменти: на безполезно висене пред вратите на дребни и средно големи „началства“, на безкрайни просии, на непрекъсната тревога – да не се събори и малкото, закрепено с невероятни усилия и на безброй мъчителни въпроси. Защо една идея, която толкова очевидно носи полза, е обречена на неуспех? Защо един гигант като ДЗУ, за когото няма шанс да оцелее без супермайстори, които да му създават супертехнологиите, с които ще се бори с могъщите си конкуренти, дава купища пари за хиподруми и расови коне, а не намира една шепа грошове зя деца, които доказват таланта си всеки ден? Защо „обществеността“ в лицето на въпросните дребни и средно големи шефове от Съвета за духовна и прочее култура не се спъна веднъж – да дойде в училището, което пет години носи слава на нашия град? През един пролетен ден на 1985 година в стаята на директора на V ОУ са се събрали: г-н Бозев – секретар на ОК на БКП по идеологическите въпроси, г-н Ленков – зав.отдел „Промишлен“ в същия комитет, г-н Щилянов – по онова време шеф на просветата в ОНС, и други дами и господа (тогава всички другарки и другари). Инициатори на съвещанието са предприемчивите и амбициозни Ст. Стоев – директор, М. Гочева – зам.-директор, и Иван и Нешо Димитрови – възпитатели в V ОУ. Идеята е да се създаде компютърен кабинет в едно основно училище. След съответното „подработване“ в ОК са оценили идеята и са свикали съвещанието – да „спуснат“ основните цели и задачи. Целите, които се „спускат“, в духа на партийната политика, са ясни: масово компютърно обучение. И защо не? – Масова колективизация, масови пролетни кросове, масова индустриализация, масово преплуване на р. Дунав, – защо не и масова „компютризация“? Господата сигурно си мислят, че компютърното обучение може да се извърши на поредния ленински съботник. Лесно се уточнява броят на необходимите компютри. Аргументите са от типа на „че какво толкова трябва“ и „повече не може“, следователно – 15 броя. Въпросите с поддръжката са ясни – в това грандиозно дело няма място за дреболии. Въпросът „кой ще извършва това „ново обучение“ се подминава – ще се изкарат там някакви курсове, а има и един специалист. Всичко това е ясно. Ние сме виждали куп подобни решения и в мащабите на едно даскалство или един окръг. По подобен начин бе решена и цялата „компютризация“ на образованието. Без значение дали в едно провинциално градче могат да се поддържат компютрите дори само от един кабинет: без значение дали в с. Долно Камарци въобще има компютри – децата ще учат информатика. А най-важния въпрос – кой и на какво ще учи тези нещастни деца – от МНП решиха по-мъдро и от Соломон: преподавателите ще карат курсове. По три месеца. А за тези, които съобразяват по-бавно, бяха предвидени и шестмесечни. Така че всичко това беше преглътнато на въпросното съвещание. И авторът не си взе шапката, за да завие през вратата, след като хвърли в очите на шефовете няколко силни и горди думи за масовостта, компютризацията и прочее… Защото открай време тези, които искат да направят нещо, се преструват, че слушат началството, а се опитват да вършат онова, което като специалисти знаят, че е необходимо. Това сигурно е една от причините: нещата от самото начало тръгват не както мисли специалистът, а както счита за необходимо лаикът администратор. Как мажеше да им се обясни на тези решаващи „фактори“ тогава, че от тези 15 компютъра, с които трябваше да изпълним великата им идея, половината ще са повредени още на втория ден? Как да им обясним, че нашите (флопи-дискови устройства) ще превръщат в кошмар всеки учебен час? Как да им обясним, че поддръжката на този малък изчислителен център струва маса пари, което едно основно училище няма откъде да вземе? Невъзможно е: те просто „решават“ и дори да решат да съборим Хималаите или да превземем Сириус – ние, специалистите, трябва да го изпълняваме. И ако занимавам читателите с тези подробности, то е само за да подчертая една от най-важните слабости на образователния процес: мегаломанията. Тъпата и упорита стратегия да се прилагат всички „нововъведения“ МАСОВО в границите на цялото „царство“. Което превърна образователната система в една кошмарна лаборатория, вместо да се надгражда всичко стъпка по стъпка. И не, когато на някой шеф му хрумне, а когато се появят личности, които могат да осмислят новото, които знаят пътека, по която вече са вървели и по която може да се мине.
Кънчо КЪНЧЕВ
(Следва)
