По наго прекрасно е, че се върви!
Дори да те спъва, дори да кърви.
За всеки- различен, за всеки- въпрос.
Поемаш самичък, понякога бос.
Къде ли те води, защо го избра.
Осъмваш, замръкваш, в пустиня, в гора.
Ти сам го намираш, такае, нали?
Сам газиш през кал и дълбоки води.
И питаш на всеки опасен завой-
товали е пътят или не е той?
Не ставаш ли заедно с него едно.
Пълзиш, уж напредваш. Катериш го, но
е още миражна голямата цел.
Той, пътят, до нея как би те извел,
когато усещаш, самият му край
начало на друга пътека е, май.
Татяна Янева Кларк
Из стихосбирката „Чай на свещи“
