Неспокоен сън. Разбуденото ѝ вече съзнание реши, че повече няма смисъл да се връща към него. Затвори очи. Топла възглавница, мека завивка, кости, които проплакваха от болка и мозък, сякаш не изключен от контакта на предишната вечер. Иска ѝ се да му дръпне щепсела. Как не спряха тия чакарлъци в главата ѝ да щракат! Да си починат. Навън е още тъмно, а те започват да търсят светлината в тунела. Съвсем се разсъни, защото хамлетовските въпроси напират. Някои хора си представят това видело като път към небитието, където е топло, майчинско и безметежно. Други носят светлината в себе си и я раздават безплатно, а трети – просто търсят тунела, за да се заврат в него. А ся де… това мисли за в 5 сутринта ли са?
Ами тя собствено от кои е? Миньор, каналджия или електротехник, който се опитва да пусне тока… Май от всички професии се втъкваше по малко, в някои случаи такъв, в други – онакъв. Какво вижда човек като замижа? Всичко. Проектор зарежда диапозитивите и те се редуват като слайд шоу. Това е моментът да останеш насаме. Ако някой те остави…
Омъжена е вече 20г. и оцеляваше благодарение на силния си дух и чувството за хумор. Това го осъзна, обаче отскоро. Отдавна ролята ѝ беше на болид от F1, който пали гуми по завоите. Поемаше по серпентините от нощното недоспиване с двете ококорени човечета, излезли от утробата ѝ – едното в сряда, другото в петък. Отгледа ги почти като близнаци. На моменти слизаше от високотехнологичната машина, за да се превърне в кон, за когото съдбата подреждаше сложен паркур. Редуваха се шарени препятствия като на международно състезание, цопваше с крака в някоя вада, а понякога дори отъркваше окаляна задница. От хиподрума се прехвърляше на лекоатлетическия стадион. При нужда спринтираше на къси дистанции, но те бяха ежедневие и тренираното ѝ тяло не ги забелязваше. А иначе нейният живот си беше маратон и докато тичаше, изплезила език, фокусираше спокойния ритъм на останалите… Що ли пак превърташе едно и също през главата си всеки ден и почти всяка сутрин?
[ad id=“225664″]
Отлепи крака си от коляното на спящия до нея мъж, но беше късно… Той се обърна и прокара ръка през гърдите и корема ѝ. Яснооо… съпружеските задължения. Безмълвни, без емоция – рутината на двама непознати, които всъщност са се изучили до болка… Приключиха набързо. Неговият сън също беше отлетял, макар, че тя не разбра това. Той затвори очи замечтан, защото я обичаше…по навик или истински, кой ти казва… Представи си как придърпва два пухкави облака, за да ѝ постеле леглото, тя – притисната в прегръдките му, озарени от ясна Луна… Не че не можеше и той да излиза от реалността. Но нали е мъжкар, с мустак като на талибан, изви снагата си върху дюшека и тежко ѝ обърна гръб, свит в собствената си костелива черупка, нямащ сили да даде повече, отколкото му позволяваше криворазбраното мъжко его.
А тя лежи бездиханна, вперила поглед в тъмния прозорец и иска да избяга. Да избяга от сърцето, което блъска в гърдите ѝ, от потока, който се опитва да задави гърлото ѝ. Да избяга…
В този черен момент, който перманентно се повтаряше в живота ѝ, неочаквано я напушва смях. Това пък откъде се взе? „Любимият” гръб, запушил гледката ѝ е на бивш скиор-банскалия, малко македонец, малко к’во ли не там. Мисълта, която профучава през главата ѝ като свеж полъх е: дали са построили ски-писта в пъкъла? И да се качи отново върху нея пухтейки, тя вече знае, че е извън обсега му. Прескочила 2,60 м на панелния им таван, отлетяла навън и нависоко… Две не разбрали се души, живеещи под общ покрив толкова дълго.
Денят обагря със светлина и звуци. Развидели се…
