ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 85, 1990 г.
продължение от брой 84
Образованието: наука, култура и бизнес
АНАТОМИЯ НА НЕУСПЕХА
3. От откриването на Комплекса са изтекли две години. За това време V ОУ самоотвержено се бори на фронта на общата идея. Естествено без останалата компания. В близкото минало е останал последният опит да се възроди идеята, който е провален от комсомола в лицето на последния директор на клуб „Компютър“ – г-жа Ст. Неховска, специалист по ветеринарна медицина. Авторът на проекта, отчаят от развитието на идеята, е рискувал и е дал в ръцете на въпросния специалист всички нишки на „заговора“ за сдружение с подобна на изложената цел. В типичния за комсомола мегаломански стил директорът на клуб „Компютър“ гори от желание да „развие дейност“. На две поредни съвещания са свикани всички ръководители на предприятия и организации, които авторът на идеята е „обработвал“ да се включат на един по-късен етап. Освен представители на Териториалния изчислителен център (ТИЦ), ремонтната база за компютърна техника (ПСИТ), Математическата гимназия (МГ) и третата степен на бившето ВМЕИ, към първоначалните „участници“ са добавени и две нови начални училища. техните директори нямат и понятие от идеите на сдружението, но в тях учат деца на работници от ДЗУ. Най-напред участниците обявяват „с колко влизат в играта“. Като на селска сватба се чуват (в записа на магнетофон) заявките на клуб „Компютър“ – „давам 200 хиляди лева: на ДЗУ (М.Губеров) – „и ние влизаме с толкова“: ТИЦ е с нан на „Първия уверт“. Единствен ПСИТ, в лицето на директора си, г-н Попов, поглежда на въпроса като на сериозен бизнес: отстъпва 50%, при ремонта на компютрите. Останалите участници са формирали мнението си по пътя с автобуса и се оживяват, когато се заговорва за ОБЩАТА материална база (те нямат нищо). Чуват се реплики „да делим“ и „на всички по равно“. Всеки разбира идеята за Комплекса по своему: представителят на ДЗУ вижда изгоден бизнес в използването на детския труд – също като в епохата на първоначалното натрупване. Защото най-добрите от децата знаят повече от някои „специалисти“. Директорът на клуб „Компютър“ трупа актив – сигурно си е нацелил някое по-високо място в йерархията: ТИЦ най-вероятно се придържа към стратегията на ДЗУ: основните училища се виждат с по един кабинет, който ще могат да показват на „важни“ гости; Техникумът по електроника е на принципа на циганина, който чакал да се закваси морето – „ами ако стане?“. И от събралите се сигурно няма и пет души, които да виждат, че става дума как да се спасим от участта да бъдем резерват за западни туристи. Една стратегия, която доста планомерно се приближава към своя успешен завършек. Без изясняване на противоречията между страните и на изградена стъпка по стъпка структура, която може да ги балансира, опитът завършва с пълен провал. Работата изостава катастрофално, въпреки че известността на някои от учениците вече преминава границите на България. Клуб „Компютър“ вече не съществува. Техникумът по електроника е под крилото на ДЗУ, има сключен договор за доставка на техника от израелска фирма и не имитира повече интерес към идеята. Самото ДЗУ е пред прага на фалита – което авторът преразказва преди четири години. В V ОУ материалната база е в трагично състояние. Г-н Стоев е успял да „изпроси“ шест компютъра „Правец-16“ за ШАМПИОНИТЕ на града, страната и Европа. При това два от тях не работят от самото начало. Повредените компютри се мъкнат за ремонт в Хасково. От работата в това училище – по-точно от успехите на неговите възпитаници – се интересуват единствено местните средства за масова информация в рамките на 5 минутни репортажи, които чуват случайно познатите, за да ни поздравят: „А бе, вчера чух Цветомир (или Боян, Йордан и т.н.) по радиото. Бравос.“ Единственото сътрудничество, на което може да се разчита е съвместната работа с единствения по рода си в България Средношколски център по математика и информатика, който с 20 хиляди лева бюджет, сам е в бедствено положение. Неговият директор Любомир Любенов и специалистът от най-висока класа Павлин Пеев от ОСМТ, са последните мохикани“ на идеята извън V ОУ. Резултат от съвместната ни работа са една редица от шампиони на наши и международни турнири, сред които има вече и абсолютен олимпийски шампион от международната олимпиада по информатика в Минск (100 участници от 25 страни). В създадената ситуация няма особени възможности за избор: да се направят подобни сдружения при съществуващите закони не изглежда възможно; частните училища, колежи и пр. са в областта на мечтите. Остават единственото средствата, които системата допуска: първи места в състезания и конкурси (вторите поради пълната инфлация от безбройните състезания вече не се броят). При това трябва да „играем“ срещу себе си, защото в осми клас най-талантливите напускат основното училище и постъпват в ЕГ или МГ. Най-сетне на автора му е писнало да гледа как математиката се превръща в спринтова дисциплина от един безсъдържателен спорт. Но… системата е включила безпогрешно механизма на абсолютното „впрягане“; учителите нямат друго поприще за изява. Ако искат техният труд да получи оценка (колкото и мизерна, условна и мимолетна да е тя), ако искат някаква нищожна свобода на действие, те са принудени да се съобразяват непрекъснато с научните интереси и задачни „хрумвания“ на ограничен брой специалисти от „елита“ в София, които на всичко отгоре не допускат и намек, че „знаячи“ може да има и в провинцията. така се поддържа централизираният механизъм на образователната система. Разбира се, след като се „отчете“ състезанието, никой повече не се интересува от участниците. А нашата общественост и масмедиите следят всяка стъпка на децата спортисти. Независимо дали са шампиони по вдигане на тежести или участници в проектоотбора по бейзбол. Но същата „общественост“ ще се затрудни да изброи и 5 имена на деца таланти в области, за които трябва повече интелект, отколкото е необходимо за вдигане на тежки предмети или за дълъг скок. Въпрос на култура на интересите. И на една политика, която държеше на всяка цена да станем негрите спортисти на Европа.
Така механизмите на системата ни върнаха там, от където тръгнахме. Поне за автора е очевидно, че ако вървим по този път, образованието ни няма да има много общо нито с науката, нито с бизнеса. А дали има нещо общо с културата?
Кънчо КЪНЧЕВ
