ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Южна ПОЩА“, брой 18, 1990 г.
НАКЪДЕ СЛЕД КРАЯ НА ФАРАОНСКИТЕ АПЕТИТИ?
Домът паметник на партията на Бузлуджа – тъга и спомен за епохата? Образът на Живков не е фигурирал в първоначалния проект. Янко Сакъзов ли да го замести?
Партийната номенклатура се беше фараонизирала в стремежите и апетитите си да се обезсмърти в бетон, желязо и мрамор. Тя строеше своите партийни домове ту като барокови дворци, ту като египетски пирамиди, ту като султански сараи. То и типовите проекти комай се движеха в тази кичообразна гама. Влезеш ли в подобен дом и сега, тръпки те побиват от нечовешките мащаби на фоайета и пространства с водни каскади и бликащи фонтани, едва ли не ароматизирани с гюлова вода. Номенклатурата беше уверена, че ще векува на тази земя, затова гледаше да си подсигури и лукса, и безсмъртието. А нали единствено от пирамидите се страхува времето. Волята да се обезсмърти „Идеята“ намери друг монументален вид. Тя трябваше да получи извънвременен образ и той се роди в главите на архитектите нито повече, нито по-малко от вида на… летяща чиния. Тя трябваше да кацне на заветния връх, за да се вижда от километри разстояние, като акцент над безсмъртните български светини Шипка и Бузлуджа и на героите от славната епоха. колкото до духовете на първите социалисти, те си имаха своето свещено място под клонатите буки в Бузлуджанското усое и като на скромни хора им стигаше. Какво пречеше, че трябваше да се измества вниманието от това свято място на хората с широкополите шапки към летящата чиния. Въпрос на скромност, духовност и добър вкус. На 23 август 1981 г. тържествено беше прерязана лентата на дома-паметник. В историята на българската архитектура и на монументално-декоративните изкуства влезе един факт, но който по ред причини ще се наложи да прекрояваме. Боже опази, ако някой реши да го взривява. „Революционери“ и бандити все ще се намерят, стига някой глупак да им запали фитила. Но докато чукаме на дърво да не чуе дяволът, остава висящ въпросът каква ще бъде по-нататъшната съдба на дома-паметник като архитектурно-строително съоръжение. Първото решение, което взе Висшият партиен съвет през февруари т.г., беше да се свали мозайката с изображението на Тодор Живков и да се даде възможност на авторите – художниците Христо Стефанов и Йоан Левиев, да възстановят първоначалните си проекти, в които образът на Живков не фигурира. (Тук доскоро идваха поклонници, но като че ли по-скоро да видят, че въпросната личност не съществува в своето изображение.) Във фигуралната композиция на вътрешния кръг Живков заема мястото на образа на Майка България… Идеолозите на партията набързо го натъкмиха в редицата на благоевско-димитровската-априлско-живковистка партия. Образът е свален, композицията е обявена, че е в ремонт, домът е затворен за посетители. подхвърлената реплика, че мястото на Живков трябва да бъде заето от образа на Янко Сакъзов, е несериозно. Ако държат на достойнството си социалистите марксисти и немарксисти, за поклонение трябва да си запазят и почитат мястото под бузлуджанските буки. Друг е въпросът, че паметникът не може да бъде отречен като архитектурен факт със своите уникални конструктивни решения. Фигуралните мозаечни композиции от два кръга не съдържат само партийни образи и символи. Тук има и митологични, и чисто граждански, и надпартийни сюжети. В монументално-декоративното оформление на паметника имат участие художници с доказан национален авторитет и значимост на своето изкуство, макар и създавано в годините на тоталитаризма като Стоимен Стоилов, Димитър Киров, Григор Спиридонов, Александър Терзиев, споменатите вече Йоан Левиев и Христо Стефанов, скулптора Величко Минеков. Тук те са оставили свои творби. Ако за някои от тях това е била социална поръчка и те лесно биха се отказали от работите си, други по съвест биха защитили философската и гражданската тема и идея в общата композиция. това е твърде деликатен момент. А самите мозаични пана са изработени от първокласни майстори. Въпросите, които сега възникват за съдбата на паметника, не са от най-лесните за решаване. Дали това да бъде една цялостно обновена композиция, в която да личи българският дух и българският народ в борбата му за национална и социална свобода, за демокрация, но без всякаква персонификация? Дали тук да се третират само образи символи на свободата, демокрацията, творчеството, екологията с траен и жизнен характер? Дали да бъде мозайка или друго средство за внушение? Въпросите са сложни не само от философско-идейно и естетическо естество. Но най-вече от финансово. Но върхът си е български и трябва да защитим достойнството му.
Донка ЙОТОВА
