ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 3, 1991 г.
ТРИМА ЖУРНАЛИСТИ ТЪРСЯТ СЪБИТИЕТО НА 1990 ГОДИНА ЗА СТАРА ЗАГОРА
С ГРЪБ КЪМ МИТИНГИТЕ, С ЛИЦЕ КЪМ ДЕЙСТВИЕТО
Едва ли в последното, а може би и в предишното десетилетие в календара има година като 1990 с толкова публична и площадна дейност като отминалата в Стара Загора. Политически сили и движения обявявах митинг след митинг, между митингите ставахме свидетели на мълчаливи и явни протести, на стачки – окупационни и седящи, гладни и японски (в това число сме и рекордьори – тук бе най-продължителната стачка), на палатъчни лагери, самозапалване, на непрекъснати искания за заплати и пенсии,у за сгради и оставки. Личности и политически сили не пропускаха случай да направят декларации, да се разграничават от някого и понякога местните вестници поместваха цели страници такива изявления и все не можеха да разпределят пространството си (доста скромно засега) за всички политически сили. За една година чухме всякакви оценки,у наслушахме се на най-различни викове и призиви – за съжаление доста от тях носеха непоносима омраза, но в този поток от огромен политически кипеж съвсем не се чувстваше старозагорски почерк. Почти всички политически събития тук ставаха все след като столицата, партиите или лидерите отвън бяха дали тон за тях. Нещо повече – на някои от площадните изяви имаше и помощ отвън – скандиращи младежи или автомобили със софийска номерация, които даваха указания или канеха за изява. Какво правеше в това време старозагорецът? Присъстваше на много места, гледаше, слушаше и според мен се ориентираше – малко по-бавно, но струва ми се имаше право – емоциите не винаги са най-добрият съветник. Дали размисълът през тези пълни с много събития дни на 1990 година ще му помогне през 1991?
Мисля, че в историята на града 1990 година ще си остане неповторима по публичност на събитията, и искам да се надявам, че започналата с големи надежди за мнозина от нас 1990 и завършила с немалко разочарования ще ни помогне да решим какво ще правим занапред. Иска ми се, въпреки големите политически борби, които предстоят за местна и държавна власт, да сме по-зрели в 1991 и за повечето старозагорци, които вече си изработиха позиция през изминалата 1990, новата година да бъде година на действия – реални и разумни, които ще ни приближат към промени в духовността и нравствеността.
Бонка БЕРОВА кореспондент на в. „Отечествен вестник“
ГЛЪТКА СВОБОДА
Струва ми се, малцина ще бъдат онези, които без колебание, в тази мъчителна за демокрацията у нас година ще откроят едно-единствено събитие, дори за България. Всичко, което се случи – от първите демократични избори до първия многопартиен правителствен кабинет – бе белязано със знака на компромиса, на полумерките. Очевидно мъчително и бавно се отърсваме от напластявания през годините страх от истинските промени, от истинската свобода. За какво друго говори например огласеното през миналата седмица изследване на института „Галъп“, според което едва 45 на сто от нас българите са готови да подкрепят пазарната икономика като единствения спасителен за България път… Не вярвам, но дай, боже да са по-здравословни за демокрацията глътките свобода, които отвреме навреме вдишвахме през миналата година. Ако все пак трябва да посоча едно събитие, което надхвърли тесните рамки на глухата ни провинция, то според мен безспорно е мъжествената, 50-дневна стачка на работниците и специалистите от завода за информационни носители във фирма „ДЗУ“. Резултатът е известен: излезе от орбитата на „голямата“ електроника един от гвардията на „най-компетентните“ – бившият генерален директор на фирмата Атанас Атанасов. И като много свои съратници приятелски бе приютен под крилото на частния бизнес, който навремето ежечасно раждаше капитализъм…
Матей БОНЕВ журналист
ПАРАДОКСЪТ МИЛОСЪРДИЕ – ОГРУБЯВАНЕ
Българинът винаги е бил състрадателен, но като че ли точно изминалата година ни предложи „бум“ от милосърдие в Стара Загора, а и в цялата страна. Дарения, безплатни обяди за сираци, за стари хора, за социално слаби… Благородно, пречистващо, възвисяващо духа. Подадоха си ръка различни формации – „казионни“, спонтанно възникнали, религиозни. Нещо, немислимо до неотдавна. Милосърдието ни накара да се вгледаме преди всичко в себе си , да надникнем дълбоко в душите си. Не че не сме давали и преди, но спомнете си списъците, подписите – за суша, за киша, за земетресение, без в крайна сметка някой да се погрижи да ни уведоми точно колко пари и точно за какво са били изразходвани. Милосърдието ни беше безадресно някак, и от това губеше човешката ни потребност да се усетим силни и благородни. Слава Богу, сега е далеч по-различно. Но – парадокс: редом със съпричастието и добротата върви огрубяването. Два полюса, които не ми дават покой. През миналия месец бях свидетелка как една жена почти не загуби окото си в един от салоните на ДСК – Стара Загора. Беше жестоко бита от мъж, насъскван от майка си. Поводът – повече от нищожен: мъжът бе решил да изпревари на „опашката“ своята жертва. В салона имаше поне 50 здрави и силни мъже и поне 20 служителки от ДСК. Не се намери никой, който да обуздае озверелия хулиган. Никой, който поне да заключи вратата и да извика полиция. Същият ден – каква ирония на съдбата – друг млад здравеняк пожела да „изиграе“ опашката в кварталната сладкарница и когато възрастна жена му отправи бележка, реагира бурно и обидно. Заяви, че ако днес той е грозен, понеже вчера са го били, въпросната многознаеща баба ще си е грозна цял живот, понеже си е по принцип грозна… Всички благоразумно мълчахме. Имахме очи, които ни трябват, нали? Един мой познат пък обича да чете криминалните хроники по вестници, където пише колко кашона е прах за пране и колко каси с олио откраднали крадци от мазета на презапасили се хора. „НЕКА“ – възкликва моя познат. Според него крадците извършвали една социална справедливост – преразпределяли стоките от имащия към нямащия, пък било то и на безбожните биташки цени. Ето така ставаме злоради и груби. Ето така заприличваме на оня легендарен шоп, дето в изблик на социалистически реализъм, е изрекъл крилата фраза: „Море, я не сакам мене да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле.“ Освободени от илюзиите на миналото, нека погледнем с трезви очи и да си дадем ясна сметка, че днес обществото ни преживява един странен парадокс: доброволни милосърдни актове и безпричинна грубост. Всъщност – безпричинна ли? Аз се страхувам да не продължим така. Боли ме…
Каролина ПЕТРОВА
