„Клаха народа си, както и турчин не го е клал“. Така писателят Антон Страшимиров определя събитията, свързани с т. нар. „бял терор”, който връхлита България след потушаването на Септемврийското въстание от 1923 година.
[ad id=“255238″]
Много от съвременните българи са добре запознати с грозните моменти, които страната ни изживява, след като на 09.09.1944 г., правителството на Отечествения фронт, скрито зад щиковете на Червената армия, завзема цялата власт. Всеки е чувал разстрела на принц Кирил и останалите регенти, за лагерите в Белене, Ловеч и Скравена, за стотиците погубени без съд и присъда. Оказва се, че крушата обаче си има опашка. Всъщност този кървав танц между хората с власт и бунтарите започва доста по – рано. Не съм сигурен кой първи прави реверанса и отправя поканата, макар че е прието въстанието от септември 1923 г. да се счита за първите стъпки в него. Използвам случая да напомня, че въпреки че е ръководено от Коминтерна, то от своя страна следва Юнското въстание и Деветоюнския преврат, по време на които Царство България за втори път записва в сметката си убийството на действащ министър – председател, като този път се добавя изключително кървавия нюанс на обезглавяването. Изключително революционно настроените задгранични наблюдатели, успяват да се наложат на адекватно мислещите Тодор Луканов и Димитър Благоев, с което отпушват вълна от насилие, помитаща последователно и двете страни в нея, почти 30 години.
1923г. Убити въстаници в Стара Загора, в средата Доньо Пехливанов
В тази статия, реших обаче да обърна внимание на начините за разправа с политическите врагове, които използва царската полиция. Вероятно великодушното височество би се възмутило от дъното на аристократичното си сърце, ако е имало представа какво точно се случва по полицейските участъци, точно толкова колкото и татовата душица страда по време на разпитите по повод т.нар „Дело № 1”.
След потушаването на Септемврийското въстание правителствени войски, шпицкоманди и чети на ВМРО извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град Фердинанд. Избивани са комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. Съвременни изследвания пресмятат броя на жертвите на около 5 000 души.
В следващите години се случват няколко знакови епизода, които биха илюстрирали отлично тезата ми, че хората в роля на палачи, играят по един и същи начин.
Журналистът Йосиф Хербст е от първите с примка на шията.
Йосиф Хербст
Автор с ярко перо, той е сред основателите на Дружеството на българските писатели и публицисти. Като директор на печата превръща БТА в информационна агенция от европейски тип. След септемврийските събития през 1923 г. Хербст издава списание „Вик за свободни хора“ и илюстрования всекидневник „АБВ“. После списва вестниците „Ек утринен“ и „Ек вечерен“. Йосиф Хербст никога не е членувал в партия. Заради честната позиция обаче през март 1925 г. вечерният „Ек“ е спрян от Цанковата цензура. Хербст веднага продължава с всекидневника „Днес“. Изключителен новинар, той пуска извънредно издание само час-два след атентата в „Св. Неделя“. Същата нощ е арестуван. Заключват го в Четвърти полицейски участък. На следващия ден е отведен в Обществената безопасност. Удушен е в ареста на Шеста пехотна дружина. Съпругата му Виола изпада в несвяст, закача негови снимки по тялото си и блуждае из софийските улици да го търси.
[ad id=“255238″]
Гео Милев
Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (дн. гр.Раднево), в семейство на учителя и журналист Мильо Касабов. По-късно баща му се премества в Стара Загора, където през 1907 г. основава книжарница и издателство.
През март 1916 г. Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти троянски полк, който е на позиция при Дойран. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.
През февруари 1918 г. Гео Милев заминава със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран, като остава там до март 1919 г. Въпреки петнадесет тежки операции, по време на престоя си посещава библиотеки, музеи, изложби, театри. Революционния кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, по-късно отразява в някои откъси от „Грозни прози“. В Берлин се запознава с новите явления в немската литература, свързва се с немски писатели и художници, превежда и печата в експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.След като се завръща в София, Гео Милев издава списание „Везни“ (1919–1922), което се оформя като трибуна на символизмаи експресионизма в България.
В започналото да излиза през януари 1924 г. списание „Пламък“ Гео Милев печата статии под надслов „Грозни прози“, поемата „Септември“, както и началото на поемата „Ад“. Заради поемата „Септември“ книжка 7–8 на списанието е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено. На 14 май 1925 г. заради поемата Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва постановената присъда пред Апелативния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията и изчезва безследно.
Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София. Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на ген. Иван Вълков пред съда през 1954 г., доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.
Вела Пеева
Вела Пеева е родена на 16 март 1922 г. в чепинското село Каменица, в семейството на Пею и Катерина Пееви. Началното си образование получава в Каменското основно училище (1929-1936) и в Лъдженската непълна гимназия (1936-1938). През есента на 1938 г. постъпва в Пазарджишката девическа гимназия, която завършва през лятото на 1941 г. През първия срок на учебната 1938/1939 г. става член на РМС, влиза в гимназиалното ръководство на организацията.
През последната седмица на март 1944 г. четирима партизани – Атанас Семерджиев, Иван Пандев, Вела Пеева и Стойо Калпазанов (Никита) – тръгват към Лъджене и Каменица. Целта им е да намерят група от други 4 партизани (Никола Божанов, Крум Гинчев, Стоил Гълъбов, Георги Шулев), които от доста време са в Каменския балкан, не знаят за смяната на лагера и да ги приберат в четата. На 26 март привечер групата се разделя – Семерджиев и Пандев остават край Лъджене, а Пеева и Калпазанов тръгват към гората над учителския санаториум, където трябва да се състои срещата с групата на Божанов. Вечерта от насрочените две срещи с лъдженските им поддръжници се състои само едната, другата се проваля. Причината разбират от дошлия при тях младеж – Пеева и Семерджиев са предадени от свекъра и девера на голямата сестра на Вела. Сутринта Пеева и Калпазанов решават да се оттеглят към планината. Към 6 часа под Хасковските колонии пристига жандармерия. Друга рота тръгва от Каменица. Пеева и Калпазанов се изкачват по пътеката към Мечешките скали. Жандармеристите ги забелязват и обстрелват. Калпазанов е ранен от граната и заловен, а Пеева успява да избяга и е укрита за няколко дни от ятака Иван Содев в неговата плевня в горния край на Каменица. Всички опити да се установи връзка с партизанската чета обаче остават напразни поради засилената полицейска блокада на селото. Вела Пеева напуска Каменица и се укрива в планината в продължение на повече от месец. Изкарва сама 37 дни ранена, гладна, премръзнала и без очила при нейното силно късогледство. В самото начало на май времето застудява и отново завалява сняг. Горският стражар Иван Божков от Каменица случайно открива следите ѝ по току-що паднал сняг и съобщава на жандармерията. На 3 май жандармерията започва да претърсва гората. В 9 часа ротите от връх Арапчал се спускат надолу да претърсват местността, тъй като там често нощуват нелегалните от Лъджене и Каменица. Една от колоните води Иван Божков, който насочва жандармеристите към местността Бялата скала, където е Вела Пеева. Обкръжават я и тя води бой 5 часа, докато има патрони, след което се самоубива. Командирът на ловната дружина майор Иванов заповядва да донесат главата ѝ в щаба. Божков отрязва главата на Вела Пеева, която доставя за опознаване на командира на жандармеристите, а след опознаването поставя главата на всеобщ показ. Последното очевидно е стар обичай, съхранен от годините, когато тази работа се е вършела от мохамеданския башибозук на Османската империя.
“Шестте ястребинчета”.
Шестте ястребинчета са 6 деца от с. Ястребино, разстреляни на 20 декември 1943 г. заедно с родителите си за укриване и подпомагане на преминали в нелегалност членове на БЗНС. Екзекутирани са общо 18 човека. Извършител е картечна рота, ръководена от подпоручик Коста Йорданов. Децата са:
- Стойне (7 г.), Иван (9 г.) и Надежда (12 г.) – три от шестте деца на Петър Калайджийски;
- Димитринка Стоичкова (11 г.);
- близначките Ценка и Цветанка (13 г.) от семейството на Иван Димитров.
След разстрела всички са заровени в плитък гроб, който на следващия ден е разкопан, а телата на загиналите са изгорени на клада. На снимките са 5 деца, защото малкият Стойне Калайджийски още не е имал снимка.
Убийства на жени, деца, инакомислещи интелектуалци…
Май нищо не започва на 9. IX. 1944 г.. Поне все някога свършва и се надявам никога повече да не се повтори.
Автор: Стоян Гълъбов
