ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 12, 1991 г.
ЦЕННОСТ ЛИ СА ЗА В. „СТАРА ЗАГОРА“
ТАНЦУВАЩИТЕ ЛИСИЦИ НА ЙОТОВА
ОТКРИТО ПИСМО НА ГЕОРГИ ЯНЕВ ДО ДОНКА ЙОТОВА
Доче, извинявай, че ти пиша публично. Не обичам тези работи, и сега бих замълчал, но не става дума за мен и теб, а за труда на десетки хора, все наши бивши и настоящи колеги, става дума за ценности, на които всяка редакция задължително държи. Не сме се карали, макар пет години да работихме заедно, като през цялото време ти бях подчинен. Този факт, който ти няма как да оспориш, ми е създавал през всичките тези години много весели моменти: питали са ме например като как мога да издържам толкова години, без да се скарам с теб. Питаха ме всякакви хора, които те познаваха, знаеха привичките и манталитета ти, в това число и новите ти, стари вече, колеги от „Южна поща“. питаха ме и ми искаха съвет, защото на някои от тях (Божидар например) нервите им не издържаха, работейки с теб. Аз се усмихвах и мълчах. И какво можех да им кажа: ще се скарам само с човек с характер, с открит човек, ще се скарам заради принципи (естетически или нравствени), но това няма да промени отношенията ни. С теб това не можех да си позволя. Все пак съм доволен – лоша дума за теб не казах. А пет години ти бях подчинен. Знаеш обаче защо ти пиша сега, нали? Става дума за ФОТОАРХИВА на редакцията, в която ти работи над 15 години, и който се съхраняваше от теб. Един фотоархив, който не съм събирал само аз, нито само ти (твоят принос, разбира се, е многократно по-голям от моя), това е трудът на десетки журналисти за повече от 40 години (не искам да вярвам, да си си наумила, че на този архив 45 години му стигат!). Голям фотоархив – снимки на Ботев и Вазов, Яворов и Кирил Христов до Стоян Стаев и Иван Груев. Стотици снимки на писатели, хора на изкуството, техни портрети от видни наши художници. Спомни си само какво имахме за Чудомир – кажи-речи всичко, което го има в къща-музей „Чудомир“. Сега няма нищо в редакцията. Нищо! Впрочем не съм прав: останала е една снимка на Яворов като дете, качен на магаре. В януарското „Съвремие“ трябваше да отбележим годишнините от рождението на големите български поети Яворов и Гео Милев. Не го направихме, за което никога няма да си простя, защото в последния момент видях, че фотоархива го няма. А ще се съгласиш, Доче, че не можех да покажа Яворов на страниците на вестника, качен на магаренце. За Гео Милев да не говорим – все едно, че за работещият в редакцията, в това число и за теб, той никога не е съществувал. Няма и помен от негова снимка. Срещнахме се и разговаряхме двамата. Ти ми каза много искрено и убедително, че всичко си оставила при касиерката – в две големи торби. Там били и снимките. Аз, наивникът, ти повярвах. Даже се самообидих – ами че как иначе, малко остана да кажа обидни думи за тебе. Взех торбите от Елена и в присъствието но колеги ги отворихме. Не очаквах, че можеш да ме лъжеш в очите, както си излъгала и касиерката при напускането ти на редакцията: амбалажна хартия – топове стари вестници – топове, „ценни“ материали – програми за театрални и оперни постановки, снимки без някаква стойност, репортажни основно. И нищо от онова, което аз и ти, а и всеки колега знае, че е ценно за редакцията, че е негов архив. Къде са, не смея да кажа, но бяха у тебе. Доче, сега ги няма в редакцията. За да бъда почтен и искрен, ще призная, че си оставила и някои неща, които очевидно са ти много скъпи – например оригинала на твоя разказ „Танцуващите лисици“, който разказ като завеждащ отдел публикува сама, оставила си някои твои скъпи изглежда на сърцето ти рецензии за книги, постановки и изложби, с които документираш професионализма си като поетеса, белетристка, музикална и театрална критичка (спирам дотук с професионалните ти завоевания, защото според мен само Григор Марков може да изброи, без да се запъне, жанровете и видовете изкуства, които в омразните ти години на тоталитаризма не можаха да ти се опрат). Но, Доче, повярвай ми, тези твои оригинали нямат никаква, абсолютно никаква художествена стойност за вестника. Само можеш да бъдеш благодарна, че си ги публикувала, и то защото работеше в редакцията и от теб зависеше какво ще излезе и какво не (художественият ти критерий в конкретния случай е единственото, което е създавало разногласия помежду ни, но до кавги не стигнахме, за което, разбира се, съм виновен аз). Ако не работеше в редакцията, те никога не биха видели бял свят, както и никъде другаде, в нито едно литературно издание, не съм срещал името ти като поетеса, белетристка, литературна критичка и прочие. така че Доче, ти си много задължена на редакцията и аз обещавам да пазя твоите безценни оригинални ръкописи като зеницата на окото си, но, моля те, кажи къде са фотоархивните снимки на редакцията? Няма да отварям дума за скъпите и ценни албуми, които притежавахме, и които сега ги няма, не е моя работа да се произнасям по това. Признавам пред, Доче, че според мен голяма вина за цялата неразбория има и ръководството на вестника, което те познава много по-добре от мен, а именно то е поверило да издаваш тези материали на касиерката. Нея не я виня, тя не е длъжна да разбира от ценности. Сигурно и ти не си виновна, защото в един „разграден двор“, каквато е в момента нашата редакция, подобно на цялата ни мила България, ти можеш да си позволиш да разбираш от ценности. Пък и за никога не съм се съмнявал в това, особено що се отнася до тяхната утрешна материална, а не духовна и естетическа стойност. Знаеш, Доче, че графиките, които публикуваме, задължително връщаме на авторите. Задължително, но не винаги. Някои оставаха. Даже, да ти призная, скоро един художник ми призна, че след като многократно си искал графиките, внезапно дошъл у вас и смъкнал от стената ти творенията си. Той може и да се отрече от признанието си пред мен, което не съм му искал, но аз го споменавам в израз на моята откровеност и наивност може би…Дори при мен са останали няколко графики, но нямам намерение да ги нося у дома си, защото си мисля, че те се на редакцията. Ти, Доче, не си оставила нито една. За петнайсет години нито една да не остане, хайде де! А те струват скъпо… Ако решиш да бъдеш почтена, ще се съгласиш в едно с мен – все пак става дума за архивни снимки на Вазов и Чудомир, на Яворов и Хаджихристов, на Гео и Мирчев, не за видни български поети, белетристи и литературни критици като Донка Йотова и Георги Янев. Какво сме аз и ти, Доче – прашинки в тоя космос – изкуството. Хайде да не заносваме труда на колегите си, а? При това не какъв да е труд, а близо половинвековен!
С някаква надежда и в очакване Георги
ПОСЛЕПИС НА АВТОРА:
Доче, искам да те поздравя за оригиналната ти рецензия в „Бизнес поща“ по повод стихосбирката на Христо Кацаров „Сняг и дъжд“. редно ще е ръкописа да оставиш още отсега за съхранение в редакцията. За мен ще бъде може би чест да пазя подобен бисер: в своите естетически прозрения и душевни откровения ти къде ли не разцелува поета – по челото, по устните, по еди’де си – това е според мене най-ново откритие в жанра, който спокойно може да се нарече перверзна критика. А оригиналите на такава критика, всяка редакция, която е имала честта да публикува, трябва да съхранява грижливо. Все пак това е критика, която издига авторитета на оценъчната дейност, на писателя, на литературата.
